– Моеш ли да ми фрълиш некви левове? – има некои ора, къде знаеш, че и гъз ше дадат за тебе, къде се вика.

– Ако ми се довлечеш на крак, мом да ти ги дадем. – изгрома гласо му като суо вековно дръво, прекръшено от гръмотевица. – Да ти ги донесем, нема кък да стане, що утре съм на работа, братле. Требва да станем рано, а като се сбереме никогиж не ми се получава така, знааш що.

– И ти знааш, сътвер негоден! – засмех се я.

– Колко да ти приготвим?

– Колко моеш повече, не ми излезнаха залозете, ония педераси изравниа у деведесе и петата минута.

– Свлачай се къде центъро!

– Да ебем тия рейсове, да ебем я!

– Нема други, чекам те на спирката, куре. – засме се он, ама след известно време, оти требваше да си запали цигарата. У телефонната слушалка се чу неколкократно цъканье и после рев на див звер – Маменцето ти ше ебем и запалчица недъгава!

– Да ти купим една пакла кибрите по пъто? Или мокри кърпички? Или сухи кърпички? Или тоалетна ратия, клечки за уши, за зъби… Кво ти требва, помниш ли кък ми поарчи последните пари за седмицата, като бехме последен курс студенти? – подложих на ядо му. Ние така обичахме. На бъзик, ама да се изрежеме взаимно през бъбрецете. Така се и обичахме. Верно се обичахме и бехме ръка да си отрежеме един за друг. Минало-заминало.

– Сакаш ли да се праим, че не съм те видвал през живото си? – изруча он. Постно. Очеквах повече.

– След къде час, че сега е недя и рейсовете идат от дъж на ветър.

– Час, час, цъкни по телефоньо, като наближиш.

– – –

– Кво праиш бе, сбръканяк!? – винаги съм се чувствал като се едно верно брат ми е. Длъг като врълина, над и деведесе, глава нади мене. Чрън като арапин, с вечно набола гъста брада, мъж като уруглица. Коги се ухилеше насреща ми, физиономеата му беше толко искрено разтегната, че очите му, с цвет на маслини, се притвараа и ставаа като тесни процепи, откъде на талази струеше светлина.

– Идем да ти скръшим врато, ръб недоклатен! – отврънах и се потупааме кък си му е редо по гръбините. Ората покрай назе ни изгледаа, се едно сме улави, оти и двамата бехме мечки, къде знаат и кво е да мъкнеш камънье, и кво е да цепиш по десетина кубика дръва на ден, а и кък чаша се надига от правилната стрън.

– А да пиеме по една бира преди тва. – отпущиаме се дипломатично по крачка назаде и он си тури слънчевите цайси. Кък винаги, я моите си ги бех забраил дом.

– Бира не пием, да те заебем, знааш!

– Да, у Балканьо сте ракиджии, чул съм го тва толко пъти, че ми иде да си скинем дреите!

– Като си го чул, да го беше запомнил, поянец с поянец!

– Сакам да си купим нож. – темата често се сменуваше без никво предупрежденее. Така е между ора, дека са толко близки и са изели кило сол заедно, та моат да се разбират от половин приказка – Тука има едно цигане на пазаро, ама нещо не знам баш кой е убав, оти…

– Оти си шашав! – шибнах го по рамото през смех – Къв нож сакаш, я от такива работи разбирам или поне така си мислим.

– Къв… Ебем ли го къв… Те така, като одим по Балканьо и да мом да закоям нещо, ако нещо стане…

– Нещо, ако нещо стане… Добър си, спор нема. Па и по Балканьо си се засилил да одиш, та те нема никъде! – въздъънах важно, ама таа игра си беше до време, не моеше да се лиготиме цел ден. Писва – Води ме при цигането.

– – –

– Тоа ми се види като за тебе. – без да питам бръщолевещио некви фалби за стоката си възчрън циганин, фанах една дебела стомана с дръвена дръжка. Лъщеше меко и светлосиво на обедното слънце и тегнеше у ръката. Немаше кък да е иначе с тия три милиметра дебелина и триесе сантима длъжина.

– Дръжката кък е?

– Дръжката е добре. – отврънах, загледан като омагьосан у ножо. Идеално ми се фащаше у дланта проклетата дръжка. Като стиснех пръсти, се едно беше част от телото ми – И железото си го бива.

– Макя, бив си го! – възпротиви се он.

– Дай си ръката!

Он подаде отворена длан у очекванье да му връчим сечивото, къде си беше направо оръжие и половина.

– Обръни си косматата предмишница с кокалчетата на дланта нагоре, да те заеба! – с периферното зрение видех, че цигането връти очи навам-натам и не знае накъде да фане. Колко откачени сме били шом и ньего уплашиаме… Мани!

Он ме послуша, а я плавно допрех наклоненото на къде шеесе градуса острие на средата на предмишницата му и с лек натиск дръпнах надоле.

– Кво праиш бе, ти ми обръсна ръката!

– Ти кажи кво мислиш за стоманата, они косморляцете ти ше порастат. – редко съм бил у по-триумфално настроенее.

– Ако ми го дадеш за осемнаесе, ше го зеем! – наведе се он нади циганино с целио си метър и деведесе и сто и горница кила.

– Пише дваесе, за дваесе го давам… – сви се оня у ъгъло на сергията си. само да е по-далек от назе.

– Деветнаесе? – тва ич не беше въпрос. Представлеваше чиста заповед.

– Е, добре… – цигането немаше възраженеа, поне не вербални.

– Те ти! – Пешо му фръли банкнота от дваесе лева между разните косери, тесли, косила и чукове.

– Чакай да потърся един лев, че не знам дали имам да ти върна, бате. – оня почти скимтеше, смазан от достолепното присъствие на приятеля ми.

– Стига бе, сега за един лев ли ше се циганявиме!? – отвръна он и се засме на глас. Насецкано, ама високо до небото. Я му подадох ножо с дръжката напред.

Он се обръна и пойде изпъчен като фазан у разплод. Я бръже зех ония дваесе лева и метнах на циганино други дваесе, от тия, къде Пешо ми беше дал назаем с деликатно и мълчаливо  движенее преди неколко минути. После го настигнах на бръз ход и мушнах неговите пари у джобо му.

– Нож се не подарева, иначе е на лошо, нема да се погледнеме. – рече он на спирката и извади некви стотинки от джобо си – Дай ръка!

Подадох у шака свита длан. Он изсипа.

– Ше ти врънем парите другата седмица. – рекох на каченье у рейсо.

– Нема закво да ми го казваш. Така сме правили от кво се помниме, така ше е и занапред. Днеска я на тебе, утре – ти на мене. Затва сме бракя.

Вратата се затвори между лицата ни. Не знаех, че тва ньеговото „занапред“ ше е още едно-две виждания у София, ньегово гостуванье у Търново по повод годишнина от завръшваньето на филосовскио нги випуск, един път, коги у една страшна жега минахме през Кнежа на път за Северозападнио Балкань, та изкарахме два-три безгрижни и щастливи дена у разходки и кръшенье на млечни кулени… Не знаех, че тогива, коги снего ме затрупа на път за пръвото ми представяне у Бела Слатина, и се наложи да отседнем у тех у Кнежа, ше ни е предпоследното вижданье.

Ако щете ми вервайте, ама знаех, че онова, следващото, у едно напекло като огиньо на адо лето, ни е последното. Не, не знаех, просто усещах, че нещо гадно ше се случи. Ама не гадно като гадно, а смразяващо кръвта.

Коги на двайсе и девети декември миналата годин, у един студен, мъглив и сивоснежен ден, телефоньо ми звънна, ме беше налегнала същата тъга. Въпреки, че на дисплея изписа името му, знаех, че не е он. И сълзите ми потекоха още преди да дигнем.

Brotherhood of stone и дано душата ти е добре там, където е!

Черпим с „Една песен, къде един пее на една скала“. Требваше да си го изкарам от душата, Петре, прощавай ме, ако има нещо, братчето ми!

Advertisements