MINOLTA DIGITAL CAMERA

– Ало, татко, честит рожден ден! Да си жив, здрав, да иядиш и се така биковит* да си!

– Ааа, ти ли си!? – надигна се Биби Цветнио от лехата и зафръли найлоно на ебем си стрън – Благодарим! Айде, чао, че съм се зафанал те тук те…

– Какво си се зафанал?

– Какво!? – Биби само тва му требваше, та да си изкара сичкио яд, дека му се беше насъбрал – Вече и „какво“ почнааме да викаме, така ли? „Какво“ ше думаш, коги те поканат да приказваш по телевизоро, ама тва нема кък да стане, я ти давам гаранцеа! Они португалци по наште канали дават само, като играат Порто или Спортинг у УЕФА-та! На баща си мое и „кво“ да каеш, он нема да ти се обиди, нали е прос сеянин, не е като тебе!

– Добре де, с кво си се зафанал? – Живко Цветнио, пръвороднио му експеримент на три кани вино, се намери у небрано лозе.

– Те, да ти разкажем набръже, че ти си на работа у офисо и си много зает! – Живко беше улучил Биби у кофти момент – От две недии се каним да си отпразнувам рожденио ден с яденье и пиенье, кък си му е редо. Е, верно, вазе със сестра ти ви нема при мене да запразниме заедно, макье ви она па рече да се куртулиса* овреме, ама още си имам адет да се разпръчим, нищо че съм самечък.

– Нали приказвахме да се не прибиваш залудо? Я съм у Лижбоа, Лисабон де, сестрата у Валенсия, за кво ти е сичко тва?

– Лигурим, копам, праим лехите, садим разсад, като легенчета да оформиш покрай овошките и гижите*… Декар и половина е, не е играчка като твоите сделки с недвижими имоти за по неколко милиона евро. Ръце ми окапаа… – ич и не го отбелеза като събеседник роднио му татко – И тамън станах готов, оно си еба пичката майчина.

– Кък така?

– Е, те така те! – Биби погледна къде небото и се скута на завет поди прусто, оти оно вирушката се засилваше, место да я отнесе нанегде – Април месец снег! Средата на април! Да ви ебем и глобалното затоплянье, да ви ебем и прогнозите за времето по телевизоро, къде им не повервах.

– Къв снег бе, татко? – Живко стана от бюрото си и наприказва кво беше нужно на всеослушанее, на английски, размаинвайки свободната ръка на све страни и повишавайки тон със зачръвена физиономеа, та колегите му да си помислат, че връти неква важна сделка. После излезна на стлъбището на луксозната сграда с изглед къде там, дека река Тежу* се вливаше у океано, и добави пак на блъгарски – При назе пече, та се не трае, ама оно обикновено си е така. За снег не мом и да си помислим.

– Е, ти убаво не моеш, ама закво ми дрънкаш на некви езици!? – сопна се Биби – Побеснел съм, я ти каем! Цела дзаран пробирам у плевнята изподи колците за домати лесковиньите*. Камара от тех беха изгнили, оти е навевало, та одих до гората да насечем нови.

– Е, закво са ти лесковиньи? – Живко Цветнио гледаше къде Атлантико, ама мислено се пренесе на село, у детството си. Днеска океано приемаше ласкаво ленивите води на Тежу, къде тамън се беха проврели поди мосто „Вашку да Гама“, и на ньего ич му се не занимаваше с корпоративни сделки. Сакаше му се да е при баща си, окалян до ушите, измръзнал от закъснелио снег, пръстите му да се лепат по лесковиньите, додек ги сече с мининкото си манарче. Още го помнеше тва манарче. Беше горд, като Биби му го даде еднъж, май беше трети клас, и му каза „Айде да одиме у гората, сине, вече си мъж като уруглица!“.

– Малеее! Ти сичко си забраил, откво стана големата работа! – разкашя се дрътио Цветен у телефоньо – Лесковиньите се огъват лесно, не се трошат, и затва ми требват. Забивам единио край от едната стрън на лехата, другио – от другата и става като дъга, четиресе сантима висока най-много. И така по целата длъжина на лехата. После отгоре фръгам длъг найлон, та да легне на скелето от лесковиньи и му затискам краищата с камънье направо у вадата. Да еба тоа снег, да еба…

– Е, щеше ми се да ти помогнем, ама нема кък… – изсумте Живко. Слънцето излезна зади един облак, къде се беше скутало за малко да си отдъъне, и посребри и Тежу, и океано – Се пак, честит рожден ден! Да си жив и здрав…

– Благодарим, сине! Благодарим, нали ми каза еднъж… Айде, беги си връши работата, че тва ше ми маньоса целио разсад! Вече на парцали префръча. Ше се чуеме пак. Айде! Сполай ти, кък се вика.

– Ше пием едно за тебе довечера… – почна закючителната си пледоареа Живко, ама чу тутутканье у сюшалката.

„Баща ми е, нема кой да е друг. Само он мое да те секне така и заедно с тва да ти покае, че не е като да си му през ую“, помисли си Живко и пак погледна къде отблесъците на слънцето връз Тежу. Вече не беха сребърни, а златнееха примамливо.

– Как е, момчето ми!? – Нуньо Мораеш, шефо на отдело, дека Живко се беше издигнал у ньего само за три години до позицеа, не по-ниска от замесник директор, винаги се качеше по стлъбището до технио етаж. Четиринаестио. Беше спретнат ситен чичка с побелели слепоочия, дежурна ведра усмивка и здраво ръкостискане, къде не пропущаше да пробута на секи от служителете и бизнес партньорете си. У знак на уваженее, ама по корпоративен начин. Един вид „Приятеле сме, ама не забравяй кой при нужда мое да строши кокалчетата на пръстите на другио!“.

Мое и зарди таа му самоуверенус Нуньо да се изненада, като Живко се обръна резко, загръбвайки златото на Тежу и океано, па му сграби лапечката му и я разтръска, та чак слъзи щеа да потечат на сеньор Мораеш. Он никогиж не се беше дръжал така, ама моеше и да си има обясненее, знаа ли човек?

– Благодаря, добре! – отвръна мининкио Цветен – Мисля си за снега…

– В това хубаво време навън? – засме се Мораеш и прибра ръка у джебецо си, опитвайки да не показва смущенее – И при все че току-що ми се обадиха, че сделката ти с ония съборетини в Ещорил* е финализирана.

– Тази за двайсетте милиона? – Живко изглеждаше много, ама много по-малко заинтересован, отколко требва да бъде човек, къде ше изкара ебати тлъстио хонорар.

– Да, склонили са на условията ни. – ситнио чичка го тупна приятелски по рамото – До някоя година ще започнеш да преговаряш по-добре и от мен, убеден съм, момчето ми.

– Я не съм ти мунче, мама ти да еба изкилиферчена! – каза на блъгарски, с най-равнио тон и най-благата визиономеа мининкио Цветен – Я съм мунче на бащиката и сега сакам да съм при ньего и да завивам разсад, а не да ти се разпраам със сделките!

– Виж, момчето ми… – почна сеньор Мораеш и се дръпна назад, без да знаа що – Защо не се прибереш, да си починеш и да го отпразнуваш яката довечера? Изглеждаш ми странно, май преговорите са те поуморили.

– Точно това мисля да направя, идеята е отлична! – каза на португалски Живко и се затръча надоле по стлъбите, без да чека втора покана. Къде седмио етаж процеди през зъби на блъгарски – Да еба тоа снег, да еба аз!

През грамадните прозорци яркото пролетно слънце се още осветеваше кротко Тежу и океано.


*Биби Цветнио е пореднио сътвер, изгрел за мънинко, ама с яркостта на супернова, у трилогеата… Не, не е така, нема кво да се лъжеме. Сичко, къде се знаа досега за ньего е, че зади къщата му у тийнейджърските си години Братан се беше пробвал да прокрадне длан по вътрешната стрън на бедъро на Теменужка Фръчилото, у една тайнствена и изплънена с меко шумканье на едри листа и безоблъчно пълнолунее вековна липова горичка.  Место взаимнус, беше получил толко яка плесница по образо, та му излезнаа чък свитки. Ама така се получева понекогиж, коги единио сака да ебе, та две не види, а другата просто си мисли, че оня ше й  покае най-убавата липова горичка у Диви дол на луннио светлик, без ич да има задни, ако требва да сме пунктуални, предни, помисли.
Но Биби Цветнио нема нищо общо и с тва. Он ни е Братан Чворовитио, ни е Теменужка Фръчилото. Та, нека да каеме нещо за тоа ръб, като компенсираме неглижираньето му досега с актуалнус на информацеата.

*биковит – здрав, силен, отстояващ позициите си

*куртулисам се – умирам, прен. – отдъхвам си, в душевен мир съм

*гижа – лоза

*река Тежу – португалското произношение на река Тахо – най-дългата река на Пиренейския полуостров

*лесковини – тънки, гъвкави клонки от леска

*Ещорил – крайбрежен град в Португалия


Те тука и още разказе от поредицата с героите от трилогията „Северозападен романь“-„Автономията????“-„Май ше ни бъде…“ :

Баба Гина Чвръстата

Щом така е станало, така е требвало да стане

Син камик си требва за домато


А ако пък още не сте чели трилогията, мое да си поръчате „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Advertisements