Тъй като казахме наплъно еднозначно, че ше почнеме разказете за героите от трилогеата по азбучен ред, без да обръщаме вниманее на кой колко време за участее е имал у книгите, нека да нарушиме правилото на моменто. Оти така повелява шашавио ни мозък.

Подфащаме с баба Гина, къде немаше да е пръва у списъко. Ньеа я знааме само като оплаквачка къде краю на „Автономията????“, ама таа жена имаше славно и благочстиво минало, колко и да сме я описали през пръсти.

Тамън се беше заесенило, коги сегашната ви боба Гина дойде булка у Диви дол. Тогива ич не беше боба, тамън й беше напъпило на полвин педя поди ключиците по едно зръно колко чръвена боровинка. Мъжо й беше малко кьопав с едната нога, се я заметаше навътре, ама тогива никой те не питаше дали сакаш или не щеш да се зимаш с некой. Я ти прокапало кръвиво изотдоле, я не – те го, довлече ти се пременен госкянин и почне да ока бащицата ти и да буа по вратницата, се едно е фанат от шуштавата. На сгледа, кък се викаше.

Макье ти изтръка слъза, образете й се зачръват, па ти кимне да идеш да отвориш. Никогиж дотогива не са те карали такова нещо да праиш, та ти сбръчиш веджи и ти се изпотат дланите. Фрълиш едно око на баща си на една стрън, що он е човеко, дека отклапа вратницата, ама дрътио си седи на масата и гледа одобрително накъде там, у кьошето, дека маминка ти издзаранка те е покарала да ометеш онаа паужина, дека вече три недии я плете паук, голем колко гергьовско ягне.

И ти прифащаш навънка, без да знааш колко скъп госкянин чекате. Мое да съдиш само по гозбите, надиплени покрай оджако. Ще ти се да се свиеш до ньего и да се топлиш, кък едно време, коги беше мининка и се намръзнеше от физганьето по пръзалкята нади Суй рът. Ама нема кък да знааш, че вече си спазарена, Гино, за тия работи некогиж се приказваше и при дрътите с половин уста, па камо ли на тебе да каат.

На вратницата чека голем мъж, с дреи коя нова, коя преновена. Засукал мустако, мета ти поглед, дека коленцата ти още неукрепнали се подкосат от ньего, па се уилил на една стрън и ти подава дисагите и поводо на магароко си.

Ти се пресегнеш послушно и прифанеш багажо, ама он шибне магароко по задницата баш, коги дофанеш ремъко. Гино, Гиноо, добре, че бащицата ти е водил с ньего по слоговете, долищата и рътовете, та знааш кък да удръжиш и закротиш пошашавело магаре с една ръка.

Додек минуваш през дворо, макье ти отклопи капацете на прозорецо и ти прошушне:

–  Връжи го поди плевнята и му тури зоб.

Гласо й е като ветър да полъъне, оти зади тебе тежко пристъпя госкянино и она не сака да я чуе. С още невинните си раменье, гръбина, с тънкио кръс и заоблящио се дирник ти усещаш погледо му да те изпива и у скуто ти запарва, така че ръките ти изтръпват, ама стискаш, оти незнайно откъде си наясно, че ако изпущиш дисагите или магароко трепне, живото ти оттука натам ше е половин живот.

–  Там тате те чека. При прусто… – пробваш се да се ослободиш от невидимата фатка на новодошлио, коги укарваш магароко поди сейвано, ама он се едно те не е чул. Само те зяпа и чека, като пуфти и приглажда мустако с левата, додек дръжи десната си ръка у поясо с палец, префрълен отгоре, се едно да я крепи.

Ти бръже дигаш капако на крината, Гино, и чък тогива си изпущаш дъхо като ората. Скутала си се от оня, одзерепенио, поне, додек загребеш урбулешката зобец за магароко. После се усещаш, че нема кък да задръжиш капако, дисагите, магарето и копанята със зобо у само двете си ръки, пуфтиш на акъл, пущаш капако, с опитно движенее префръгаш дисагите и ремъко през ченгелете, забити длибоко у пекловата греда на вратата между плевнико и сейванто. И пак дигаш капако, загребваш, сваяш го и тураш дръвенио леген преди магароко.

Он навежда глава, изпръхтева и нервно почва да рови с копита у росната земя. Ти се затръчвах къде кладенецо, оти бащицата ти те е одеквал не еднъж и два пъти, та си научена, че едно магаре не е гладно единствено, коги е жъдно, Гино. Щом се връщаш с кофата и я тураш преди муцуната му, се радваш колко благо пие, нали е живинка, и забравяш за мустакатио. Се едно ти се слача камик от раменьете. Знааш, че е там, ама некък с врато си го знааш, мозъко ти не удева.

Оглеждаш се у шарената, светлосива на тевносури, стесневащи се къде тумбако, ивици козина на магароко и го поглаждаш по якио гръбняк. После го почесваш поди врато, додек си ръска кротко зобецо, и, усетила ньеговото блаженство, ти става некък по-леко и на тебе.

Тамън е свръшила Големата война. Малко ора имат кокошки, па камо ли магарета. Чуеш глас зади гръбо си, ама тоа път не те фаща трепетликата:

– Води ме при баща си, моме!

Златан, татко ти, си е дошел с името си, оти има златни ръце и кво подфане, райска градина го праи. Сега седи поди прусто и просвирва леко на кавало, ама се усеща, че гръцмуньо му притреперва кък не е било никогиж. Коги се показвате, он извръта око, та да ви види, ама се праи, че не ви е забелезал. Само още по-нестройното цвиленье на кавало показва, че знаа, че сте там.

Изеднъж или усеща, че се е изложил, или не мое да се стръпи повече и се рипа от местото си, а кавало меко изтропва на измазанио с чръвестица под:

– А, свате, ти си дошел, бе! Айде, улазай, знааш ли от кога те чекаме!? – после му праи место да мине и се извръща къде тебе – Гино, беги тури масата! Чвръсто!

Те тука те вече изеднъж губиш силици и се облегаш на диреко, па се мъчиш да си земеш дъх. Баща ти никогиж не ти е приказвал така пред външни ора. Ама се, съпикясваш, нема къде да одиш, ясно е за кво е приказката, не си ча па толко фаната от гората, две сестри по-големи имаш задомени. За тебе са дошли. Добро, лошо, те тва е…

Като у просъница тураш на ниската дръвена масечка юсчета, каната със скросмрътницата, сланина режеш на тънко, а макье ти ти дава една ратишка с увит у ньеа чръвен пиперец, та да овкусиш све тва. Останало ви е малко от киселото зейе, ама годината беше жежка, та се е смлело на ждреб и ти с ньего нема да каниш бъдещио си свекър, Гино, не си ча па толко проста…

После се закротваш у кьошето, кък коги беше миничка, и си топлиш ръките на оджако, оти ги усещаш ледени, а самечка знааш, че не е толко студено. Просто тоа оджак вече е спрел да ти топли, ти си си наясно с тва, кък слънцето е наясно коги требва да изгрева от зората на времето, Гино.

Надаваш уше, ама тия двамата (макье ти и она се е скутала поди мерденьо, оти тва, къде се случава, й не влаза у работата) оратат толко тихо, че направо си шъпнят. Прекинват си един на друг приказката, размаинят ръки, ти колко и да сакаш да подочуеш нещо, нема да стане, Гино.

Каничката скоросмрътница попривръша. Они почват по на редко да се обаждат. Заваят приказката, ама па глъчат по-силно.

– И, ако некой дигне ръка само, си я прибирам! – рипва се баща ти зачръвен от местото си – Чул съм кво е у Диви дол. У Крадни брег не сме така! Прибирам си я и ви палим от четири краища!

– Домакин си, седи си на гъзо, че ако ми се костръжиш, мое и да стане нещо, дека не сакам! Додек се усетим и съм олисветил некой, дека ми се ерчи! Нема да ми е за пръвица! – мустакатио въздъъна тежко, а баща ти си залепи гъзо на трикракото столче – Моме, дай да видиме кво си ни уготвила.

Не беше бръже, а и не беше лесно да се усетиш, че на тебе приказват, оти сфащаше със сръцето ти, че твойта съдба се решава те сега те и те тук те. Ама се съпикяса, тва съм ти признал на млади години, Гино, нищо че неколко десетилетеа по-после изкука, кък праиме сички рано или късно, ако доживееме.

Напои и нарани сички. От магарето до бъдещио си свекър, през макье си и баща си. Изпроводи мустакатио до портата, подложи му сплетени пръсти, та да се качи доволно пиян на магароко и го изгледа до завою нади Костанкини. После отиде, та си легна. Не, че заспа до съвиняло, ама знааше, че макье ти и баща ти, ше имат кво да си наприказват. Помниш ли, или не помниш, Гино?

Нема много време да се е минало и те ти ги те мустакатио, магароко и петима мъже, млади и изрепчени като петли на жежки лайна. И они с мустаки, мани другото. Ти си знааше работата, напои и нарани добичето, па принесе ястията, дека беше сготвила.

Твою (немаше кой да е друг, оти само тоа спотураше крак) беше убав мъж като уруглица. Раменьетье му беа като на волска кола ритлите, имаше топли и меки очи, като да се огледаш у сред лето у мръзеливо ромонещо поточе.

Ти вече беше усетила пръвите филизи на женственуста да напират у слабиньите ти през тия неколко недии, и се вюби у бъдещио си мъж, та му отвръна утвръдително на неколкото краднишком подфрълени погледе през масата. И тва не знам дали помниш.

– А, най-после я доведоате! – засме се не баш весело свекръва ти, коги те закараа у Диви дол, па духовата музика ви посрещна още поди селото, Гино. И донади – Виж кък й виси предпутнико на една стрън! Една поне да ми се беше паднала като ората! Кви са тия младите, бе!? Сичко се е разпищолило като на затръкванье!

– Ти! – рече да се надигне бъдещио й свекър, ама младоженецо го бутна у гръдите, та да си седне назаде и прескочи ритлите, па се изрепчи срещу макье си.

– На момата на престилката нема да викаш предпутник, оти ше ти откинем главата като на пиле, майко! – после сведе очи и почти опре чело на ньойньото – На бракята ми у семеествата се бръкаш, се, некоя от снааите ти е виновна. Ама ако и у мойто пробваш, ше си те изпратим у Крадни брег, отдек си дошла! Жена оттам съм зел, друга жена там ше врънем, нищо че си ми макя, кво си мислиш!? И ни баща ми, ни бракята ми, па да не каам за снаите ше се разсръдат! Седи мирно и цукни Гина по образете, па дано си не думате зли думи и на сън отсъг натам!

И добре си живехте с мъжо ти, Гино, така си беше. Ама сигур помниш, оти у очите ти се види, че си благо изкарала семейнио си живот, нищо че си наближила осемдесе, а твою, след толко време почит и разбирателство, го изпрати баш, коги щеше да свръшва, кък казаа по телевизоро.

Знам само, че ти не си човек, къде се впечатлева от такива работи, Гино, ама я да си издумам думата…

Advertisements