– Е, не мое да ги нема, та ако ще на врато си да стъпнеш! – удари по скованата от кой кво дръво е намерил маса Наско Балдисалио*.

– Има ги, ама само у кухавелата ти проста! – не му остана длъжен Вайо Кожодеро и се загледа у залезо между тия преплетени като криви пръсти у на дръта бабичка скута клоняци.

– Добре, урапяк*, де кажи ми, откъде сме дошли ние на таа планета? – размръда се нервно Наско, отклопи кутията и виде, че вътре цигари нема. Събеседнико му не пушеше, а другите от ловната дружинка си беа пошли по-рано, оти баш вчера се не беа скарали с женоро си и те така им повелеваше инстинкто.

Като осъзна, че нема да мое да припали, Балдисалио се зарече на акъл да обори аргументите  на опоненто си с едно замааванье и да ебе тва за сътвер.

– Я лично съм дошел от на бащиката кожените торбички и от на макье ми дроболината. За тебе не знам!

– Вчера гледах некво предаванье. – на Балдисалио му причерне, оти се осефери, че с такова непросветено лугье* не мое да води таферен диспут – Имало неколко милиарда дзвезди у Вселената, ама тва е само, къде ние знаеме. А иначе са бая повечко, сигурно е. И покрай сека от тех се врътат по неколко планети барем.

– Връти ти се муа лайнарка у празната кратуна! – сопна се Вайо и отклопи раницата, па извади двата заека, дека беше думнал днеска. Фана ги за ушите, огледа ги доволно, оти жена му, Севда Приоданката*, така ги готвеше у тава, че да си оближеш пръстете. Наско обаче ич и му не обръна вниманее.

– Само помисли с таа шупя* глава! Не три, не триесе, не три ияди дзвезди! Неколко милиарда… И покрай сека от тех – планети. Е, верно, некои са само от газове…

– Като едеш боб и праиш планети от газове!

– Уф, много си прос! Некои са от газове, дека още не са слегнали, други па са много жежки, оти са близо до слънцата и са станали на чирус*. И жена ми не мое да живее на тех, нищо че е толко зиморничава. Праи сметка!

– Кво сакаш да ми каеш, че почна да ми заладнева, а кръсто ми вече не е като на петнаесегодишен? Требва да го вардим, па и ми е много, ама много тъпо сичко, дека ми разпрааш.

– Варди кво сакаш, ама човеко по предаваньето у телевизоро каза, че не мое на тоа свет, демек на небото, да има толко млого дзвезди и планети и да нема те такива те двама урапяци* като назе, дека да си дрънкат глупости на теферич, кък праиме ние.

– Значи викаш, че покрай тва се врътат некви планети и некой седи на ръбава пейка у гората и много сака да се прибере, та жена му да му сготви заешко, а, от кумова срама слуша простотиите на некъв си друг, така ли? – Кожодеро не моеше да е по-директен, без да препцува до девето поколенее. Добре, ама ни он, ни Балдисалио не беха у настроенее да се разберат като ората.

– Не, бе, полверняк! Тва е Вечерницата, къде я гледаш! Она не е дзвезда! Она е Венера, демек е планета. И дзаран е същата, ама й викаме Зорница.

– Е, я не знам кво си гледал по телевизоро, ама яле, че е дзвезда! – Вайо прибра заецете у брезенто. Много сакаше да си пое* веднъга, ама не му даваше честта да си замирва*.

– Она е дзвезда, ама не е баш дзвезда… – Наско се запи у масата, та чък ноктите му побелеа – Изгрева вечер пръва…

– Е, верно, прав си. – Кожодеро закопча внимателно сички каишки на раницата – Другите не изгреват пръви, ама са дзвезди, а она изгрева, ама не е. Кви са тия простотии, дека гледаш, да му се не види!? Нема ли некоа програма с музика да си пущиш, та ше ми тръкаш времето с некви милиарди дзвезди, къде некои от тех не били баш дзвезди? Айде, олам*!

– Чуй сега кво сакам да ти каем! – Балдисалио метна раницата на гръбина и усети приятната тежес на три яребици от ливагьето и една биба*, дека я беше думнал доле, до Големио гьол. После се изпраи, оти усети отврат да се занимава с такива непросветени личнусте, къде само нги дай да мислат за готвен дивеч и донади, размаиняйки пръс къде небото – Има некви сътвере горе, да знааш. Не мое толко… галактики, кък му се вика оня… и нищо да не мръда там!

– Ти си мръднал, Наско! А а си одиме, додек е време, че Севда пак ше ме души дали смръдим на винцок. Пинал съм си повечко, мани се не алосвай с тия извънземни, та да се съсредоточим кък да запазим семейнио мир на прибиранье. – Вайо поседе къде да има десетина секунди, па виде, че не ще да е ньеговата, затва зарами раницата и стана от местото си – Айде със здраве, само се варди да те не отвлечат твоите приятеле от другите планети.

Нема и дваесе метра да беше минал обаче, коги се повръна бежешком и задъан, се едно е качил Севдино гарище на бегом.

– Балдисал! – окна он у дрезгавицата* още, преди да е прекрачил мининката баричка поди гората – Там има нещо!

Наско беше изпаднал у тежък размисъл относно тва кък ората не моат да оценат достиженеата на науката, оти немат мозък за пет пари у главите си. Ама тва не му попречи да се сепне и изреве у спущащио се здрач:

– Я казах ли ти, че има извънземни, леля ти недоклатена да полибим, додек си пере гащите на чешмата поди краварнико!?

– Абе, кви извънземни, нали сме на Земята бе, Балдисал!? – Кожодеро вече беше успокоил дишаньето си и уж кротко изчека Наско да се изравни с ньего.

– Да, ама они са друго яче. Не си седат на планетите, оти са развити цивилизации и моат да маат гащи къде си сакат. Одат навам-натам из Космосо. И дотук са стигали едно време. Знааш ли у Сахара кви рисунки има у неква пещера? Се един вид космонавт. Същио, ти казвам! Със скафандъро, у ракетата, сичко кък си требе.

– Значи викаш, че они са по-напреде, па се возат на същите совалки ли беше, кво беше, ебем ли му макята. Като Гагарин и оня у „Армагедон“? – засме се Вайо.

– Не бе, ей, писна ми да ти обясневам! – трудно е да си неразбран от близки – Тва е било преди ядо* годин, коги са доваждали, они оттогива са дръпнали много. Вече не са с ракети, мое и невидими да са дошли, откъде да знам кво са постигнали у технологиите… Нищо чудно да седат тука, до мене и тебе, ама ние да ги не видиме.

– И я не знам! Знам само, че или видим нещо, или го не видим. – среза го Кожодеро – Ама знам и, че си на „ти“ с тия работи, така че бегай напреде да осъществиш некъв контакт, кък се вика. Знааш повече за извънземните, така че те там, преди завою до къде беше вилата на Ваклин Арапино, нещо мръда. Тва ти е нужната информацеа. Ти си пръв, айде!

– Никъде не отодим! – сопна се другио – По телевизията казаа, че мое и да са злопаметни, да доат тука само да ни земат златото и да ни ебат пичката майчина.

– Злопаметни… С кво лошо ше са ни запомнили баш мене и тебе, бе? – Вайо остаи въздух между приказките си, колко да не е без ич – Айде, поаждай!

– Злонамерени, не злопаметни, саках да каем…

– Злонамерени, злопаметни… – засме се нервно Вайо – Да ти видим гръбината кък заминаваш по пътеката преди мене!

– Чеки, негде у раницата имам челник.

– Кво е тва?

– Като на миньорете на каските. – извръна се с гръб Наско и набута раницата си у носо на Кожодеро – Тука, у деснио горен джебец.

– Те го те. Тва ли е?

– Мхм!

– – –

Никой от тех се не беше усетил кък на небосводо се явнаа още неколко милиарда дзвезди след Вечерницата. Най-после прифанаа по пътеката. Немаше къде да сбръкат, па и до селото нги оставаа има-нема десет минути и на врато да си одат.

– Те го те! – окна Кожодеро и подрипна назаде, та стъпи на крако на другаро си – Виж кък му лъщи кожяко, само некой извънземен ше е!

– Чекай да видим кво приказваш. – по сичко си личеше, че Наско се е съпикясал. Он пристъпи напреде и наведе глава, та туристическио челник да освети тук-таме.

– Те го, те го! Жлъто и чръно! Поди камико се скута*! Кой знаа от коя планета се е довлекло!

– Тва е дъждовник, ми се виде на мене, преди да улети като манарче у шума…

– И на мене така… – отръска потта от челото си с палец Вайо.

– Ти го каза, я ше ти доем на акъло. А а си бегаме!

– Нема ли да провериме поди камико?

– Нема. На тва у филмо му викаха… чеки, да видим кво беше… Осезаемо присъствее май.

– Да ти ебем и филмо, и осезаемото присъствее! Ела у назе жената да сготви един заяк, да вииш ква убус е. Ше си изедеш мъдурете от кеф.

– Друг път мое, ама сега нема кък да стане. Мойта и без тва ше ми се навика кък си требе, че съм се затрил по горите.

– Горе нещо примигва!

– Не, тва е самолет. Ама неколкото милиарди дзвезди зади ньего…

– Да, да, и осезаемото присъствее! Айде, връви, че стана некое време!

– – –

Щом чу тва, саламандъро показа едно око изподи камико и некък сгръчи левата си буза у изчеплезена усмивка. После погледна нагоре. Там верно примигваше нещо, ама дали беше самолет, дали не беше, само он си знаеше.

Също кък Наско Балдисалио беше наясно, че нощеска ше спи на дивано и пак ше зяпа за осезаемото присъствее по научнопопулярнио канал… А на другио ден ше си пръжи яйца и ше гледа вампирясалата физиономеа на домашното си извънземно, дека беше му казал „да“ пред свидетели дваесе и седам години по-напреде.

„Дали не е по-добре да дойдат от некоя планета и да ме завлечат там?“, помисли си Наско, ама се стресна от собствените си идеи и забръза крачка още повече.


*
балдисал – преуморен; изтощен от усилна работа

урапяк – грубоват; скалъпен

лугье – хора

приоданец – новодошъл; чужденец

шупя – празна, куха

чирус  – сушена дребна риба; прен. изсъхнал; спарен; съсухрен

урапяк – огризка; недоизкусурено нещо; прен. обида

пое (пойде) – тръгне, замине

олам, айде олам! – да се махаме, да вървим

биба – патица

ядо – хиляда

замирва – замълчи

дрезгавица – сумрак; светлината на хоризонта по изгрев и залез

скута – скри; закроти; сниши


Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“-„Автономията????“-„Май ше ни бъде…“. Книгите може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на popovmost.books@gmail.com

Advertisements