tir-1

Чичo Гошко беше тираджия. От кво се помнеше. Завръши Автото, ожени се за една мома, позната на половината околия, оти така му беше най-лесно и я напомпа два пъти за три години. Ти, па да не поверваш кви дечурлиа нги се родиа. Мъже като уруглици, ама тва не спре ората да каканижат, че леля Веска на млади години седала на сичко, дека стръчи. Ората са педераси и завидват на чуждото щастее, ама ние тва не моеме да го промениме, единственио вербален инструмент, къде ни е останал за ответна реакцеа, е да нги каеме да си ебат пичката майчина у дупе ладно.

Та, чичо Гошко се пробва да се закрепи на работа тук и там у периодо на развитио куманизъм. Греда след греда. Дечоро го гледаа мама и тато неколко години, ама коги дойде време да поаждат на училище, чичо Гошко се сблъска с действителнуста и зе отговорно решенее. Тираджия. Плащат добре, леля Веска я нема покрай ньего да му мрънкоти… Ебати кефо!

Малко зор му беше, додек научи петте задни и шестте предни скорусти, ама го преживе, колко му е? С леля Веска имаа отворена връзка, суингъре беа, така да се кае, нищо че не беа чували таа еврогейска дума. Имам предвид, че секи се ебеше кой с кой дофанеше и ич и се не задираа. Само да немаше полово преносими болести, сичко беше наред.

Попадна чичо Гошко у Австреата еднъж с ТИР-о, ама мъда му беа сиренясали, гъз му се беше протръкал, клепки му се притвараа, оти тогава беше време-безвремие. Нема тахошайби, нема уй. Караш, додек припаднеш, после си изплакнеш очи от пласмасова половинка от минерална вода… Ако имаш некой заделен лев, шибнеш се за неколко часа у тоа или оня мотел, та да се наспиш у чарфафе и да си земеш един душ, иначе миришеш на мъж и те тва е те.

Чичо Гошко ебеше курволяк. Немаше кък да го не праи, мъж с мъжки нужди не мое да изкара месец без мокро, влажно и жежко, та ако ще на врато си да стъпи.

Мине ядо километра, па супре при некоя и я пита колко сака, да му го поджвака неколко минути, додек олаби. Понекогиж даже плащаше отгоре, та да бъде така добра и да му открехне другите си отверстия. Чичо Гошко беше пич, не знам дали е жив, ама дано да откара още сто години. Леля Веска па още повече – она ич не си тровеше живото с некви закостенели бабешки разбирания. Чичо Гошко ебе наред, она не отказва на нищо, къде мръда, ама си гледат децата и си се обичат, без да се питат кой, кво, къде, що…

Чичо Гошко бил много отрошен от път, ама мининкио Гошко си сакал кво му се полага по право и една снеговалежна дзаран у Тирол почнал да се размръдва из киселясалите му слипове. Чичо Гошко знаял, че има камара път и требва да кара до припаданье, и пак, и пак, ама не бил пипал жена от неколко недии и му засладнело на душицата.

Качил пръвата. На години къде дваесе, амортизирана от живото като да е на шеесе. Не, не става въпрос за външнио й вид. Убава си била, ама у очите й немало и искрица надежда. Жива, ама умрела, кък не се вика, ама мое да се вика. Он се спазарил, заврътел я на леглото зади кабината (секи ТИР има такова) и кво правил, правил, човеко, я не съм му светил.

Добре, ама, нали нема тахошайба и требва да кара до досадинянье, кък си бил заспал, он се рипнал, отметнал завесата и погледнал часовнико на таблото. Бил прекроснил с поажданьето и требвало да наваксва поне три часа, къде щело да му се наложи да ги откине от следващото си спанье, най-малко след дванаесе часа.

И пак запнал педало, лосто и воланьо. Go east! Не спрел четри-пет часа барем, даже и да пика. Добре, ама по едно време, завеската на леглото зади седалките (он имал такава; шефиорите са странни ора, дека си създават уют по твръде юбопитен начин) се отклопила и отзад дрезгав момичешки глас го питал на висок немски:

– Къде сме?

– Тамън влезнааме у Словения – отврънал й чичо Гошко на чис блъгарски, ама она не била толко проста и пръво сфанала, а после и осмислила „Словения“. И като писнала…

Чичо Гошко я свалил на пръвата отбивка, а женицата претръчала през платното и дигнала палец за на обратно. Кък си е платила на прибиранье, не знам. Само мом да предполагам, и оно с допущения от не особено цензурен порядък.

Важното е, че чичо Гошко и леля Веска си се имат и до сега, обикаят се, очуваа си децата и продлъжеват да мърсуват, се едно знае ли се. Они са ора, къде не моат и нема да бъдат турени у рамки. Космополити, един вид. И онаа тиролка е видела свет покрай техното фриволно поведенее. Не знааш накъде ше те отвее ветъро, у живото е така…


Още от творчеството на Торлака – у книгите му „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Можете да ги поръчате с лично съобщение на страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Advertisements