img_9453

През тия сичко на сичко два деня и две нощи, къде Юбица не беше покрай ньего, Свилко се изпренада. Он се грижеше криво-лево за пишлегаро нги Данчо Муфтечката, готвеше му кво моеше, четеше му по некоа приказка (би му разпраял и истории, ама немаше кък, оти ако сте забраили, длъго време беше улав и не помнеше нищо от детските си години), па и на следващио день след бурята го изведе на дворо да си напраат снежен човек.
Отначалото си мислеше само да отбие номеро, ама, без да се усети, се поведе по акъло на мининкио и се зачоплиа яката. Напраиха една топка у средата на градината. Виде нги се нищо и никаква. Оно така е, оти Свилко беше пръжил филики за закуска, а навънка грееше едно лъжовно слънце, дека апеше от студ, играеше меко по натрупалио барем седемдесе сантима снег, а сношнята виелица го беше направила да се види като влъни на замръзнало море. Тва нги даваше сила и отвътре, и отвънка, та само се спогледаа и зеа негласно решенее, па надробиа топката на сол с крака.
Немаше тва да е основата на снежнио нги човек. Он щеше да е по-голем. „Поне колко тебе“, отсече Данчо и баща му се съгласи само с очи. Кво па толко? Тва беше убав начин да уплътнат деньо. Двамата, по мъжката. И без тва немаше кво да праат, додек се не прибереше Юбица, а и Свилен беше предоволен, че Данчо цела дзаран се видеше подфръкат. Он очекваше сино му да се дигне у лоше настроенее. Ем макье му я немаше, ем онова за Мошна пемперугя го беше уплашило бая вчера. Даже се напика у кревато, дека беа заспали двамата, ама сега си беше паднало на уйчецо от кеф мунченцето.
– Чеки, я шти каем кво ше стане! – Свилко пойде нанадоле, поди къщата, веднъга щом разтрошиа топката снег. Нема и минута и се връна с лопата. Голема, с шперплат оздоле, закрепен на дръжайето с къси пирончовци с големи глави. Па загребе къде половин кубик снег наеднъж и го метна къде слънцето. Кристалете запречупваа светлината у сички цветове на дъгата и паднаа бавно, като лъскав прашец – Ше разринеме тука едно место от мене до тебе и до онаа джанарка, па после почваме да праиме снежнио човек. На средатата на изчистеното.
– Ама по-голем ли ше е от тебе? – Данчо немаше тръпенее.
– По-голем ше е…
Свилен разчисти за нула време едно пространству къде три на пет метра. У правоъгълна форма, ако некой не е сфанал. После с лопатата завръна неколко пъти къде средата му, като загрибаше колко мое повече. И там, баш у краката на мининката Муфтечка, се струпа бая голема купчина отежнел от яркото слънце снег.
-­ Дай да почваме! – Свилко заби лопатата отстрани, у преспата.
Дребнио помагаше яката, мани майтап. За нула време оформия купчинкята, врътеа я, сукаа я, накраю залепиа по неколко шаки снег тука и тамока, загладиа я отсегде и си стана една бая убава основа за снежен човек.
– Айде да идеме въчтре да се посгрееме! След дваесе минути пак ше излееме. – заповеда бащата и сино пойде по ньего, нищо че не беше ич навит да остая работата недокарана донигде.
Събуа си ботушете преди вратата, па Свилен отръси кво имаше снег по дреите на Данчо с метлата. Коги влезнаа у собата, ги лъъна на жежко и нема и минута по-после Муфтечката усети колко му е било студ навънка, па изеднъж му прегладне, като у същото време му се доспа от умора. Беха изкарали повече от час на дворо. Само снежнио човек моеше да го извади от летаргеата му.
– Имаме още… – рече он малко завалено от умора.
– Айде да одиме! – баща му отвори печката и фръли едно дръво връз въгленете – Имаме още бая.
– И требва да е готово, коги мама си дойде! – отсече Муфтечката – Сакам да е изненада.
– Турай си ръкавиците! – Свилен ги свали от въжето нади печката, дека ги беше закачил да се сушат преди малко. На кияко му стана топлечко, коги ги налундзи, нищо че от тех излазаше пара, що беа мокри целите.
Втората топка я напраиха бая по-бръже, оти беше и по-мининка. Оврътеа я, оформиа я, ама зоро дойде, коги требваше да я качат връз най-долнята. Поне така се виде на Данчо.
Дай да дигаме двамата! Къде си се заблеял!? – направи се на строг баща му – Нали за тебе го праиме тоа снежен човек!
– Тука съм… – Данчо малко се склепатори, нищо че немаше никва вина и не беше отделил очи от дрътио си. Бръже се наведе и напна сички силици, та да дигнат топката.
– Раз! Два! Три!
И готово! Свилен му намигна и го потупа по гръбината. Двамата се дръпнаа задъани неколко кракванеа назаде, та да видат резултато. Беше тръгнало малко на една стрънь. Затва големата Муфта пристъпи, та да намести горната топка налево.
– Така добре ли е?
– Мхм… – мининкио се почуства важен. Питат го за нещо. Он да земе решенее. Не знаеше баш кък требва да са работете, ама те, каза си мненеето. У интерес на истината, не знаеше и че ич не е помогнал за каченьето на втората топка на снежнио човек, а баща му само му беше дал възможнус да се усети мъж, ама кво от тва? Важното беше, че Муфтечката набираше сила и самочувствее.
Третата топка, дека беше за глава на снежнио човек, я туриа най-отгоре най-лесно. Ем беше по-лека и по-мининка от другите, ем само Свилен я дигна, та немаше кой да му смита из краката. Данчо беше отстъпил колко се мое по-надалеко и със затаен дъй чекаше да види дали верно снежнио нги човек ше стане по-висок от баща му.
– Малко е по-нисък! – тръшна се он, коги баща му остаи главата на местото й и на моменто от очите му покапаа слъзи, а заледенио му нос потече. Кожицата по образете му се беше зачръвила от студ – Нова топка, нова топка, нова топка!
– Ела да улееме вътре пак, ше ти каем нещо, дека не си се сетил! – он рече да се дръпа, ама баща му така го загребе на минаванье покрай ньего, че го остаи да стъпи чък преди вратата. И пак го изтупа с метлата.
– Кво? – Данчо още беше сръдит, коги седеше до печката и за втори път усети колко му е било студ навънка и кък е прегладнел.
– Сакаш ли да едеш? – пробва се баща му, без да таи особено големи надежди – Има от вчера. Пиле и компире.
– Не! Човеко е по-нисък от тебе! – тръшна се на душемето мининката Муфтечка и още еднъж му текнаа слъзи по образете – Ти ми обеща! Требваше да е по-висок!
– Зими фаражо с изгасналете въгленье и да излазаме! – Свилен се ухили некък накриво.
– Що? – пита Данчо, додек баща му му налунзваше мокрите ботуше.
– Тоа снежен човек нема ли да си има очи, уста и копчетиа на дреата?

След по-малко от пет минути техното произведенее на изкуството имаше не само очи, уста и копчетиа от въглене, а и нос от морков, кък си му е редо.
– По-нисък е… – гласо на мининкио беше по-доволен от преди малко, ама физиономеата му си стоеше се така кисела.
– Иди и донеси връшиньи от сушината да му напраиме ръце, не ми се обясневай, цвъкьо! – баща му изръмже и го изгледа смръщено, па донади по-меко – Обещал съм ти по-висок, по-висок ше е!

Неколко време по-натам Данчо се връна с бая голема стиска връшиньи, некои от които се влачеа по ньего. Като го гледаше колко е дребен и зачръвен от студ, на Свилко му беше трудно да закрепи сериозна физиономеа, ама, еле, успе некво. Млъчешком клекна и откръши две клечки колко лакът длъги, като ги пробра да са по-разклонени отпреде.
– Бодни едната от едната, другата – от другата стрън! Ама по-бръже, че ше настинеш! Я сега се връщам! – он улезна у летната куфня.
Коги пъкна пак, снежнио човек си имаше ръце от клечки, разперени като ветрило. Ако не беше усмивкята му от въгленье, мое и на плашило да биеше малко така разкикерчен у ръките, с длъги, тънки и разкривени пръсте от вейки. Ама не тва беше промената, дека праеше впечатленее.
– Кво си му сложил? – Свилко посочи с поглед, скута кво носеше зади гръбо си и с другата ръка дръпна еката на палтото си нагоре, та да закрие и физиономеата си чак до носо.
– Патка! – отвръна гордо Данчо и се закиска колко мое – Нали е мунче? Има си патка! Момичетата си немат…
– А що патката му сочи небето? – баща му вече не издръжа и и он се разсме на глас.
– Сега се е събудил! – рече убедено фарфалако – Затва!
Муфтата зе да се превива, без да мое да се супре, ама се сети, че сино му верно ше измръзне и преджапа направо през длибокото до снежнио човек, дека вече си имаше даже и надръвена патка. Та да му е още по-трудно да се сдръжи да не окреоти маалата, на едно от клончетата на връшинята (временно изплъневаща ролята на уй), висеше мининко, отдавна спаружено листенце. „Тоа е само с един ташак, ама явно връши работа“…
Он извади иззади гръбината си една очукана алуминиева котленкя и я тури на главата на снежнио човек. Легна му малко настрана, като на уволненее, ама се пак стръчеше бая нагоре. Отделно от тва лъчите на слънцето блестеа по ньеа, се едно беше корона на некой цар, а не чисто и просто капа на снежен човек.
– Е, сега по-висок ли е от мене? – изпъчи се до ньего Свилен у целио си ръст.
– Да, ама оно е що е с капа… – и на Данчо настроенеето се беше разведрило, но беше толко гладен и премръзнал, че немаше труднус да намира кусуре на работи, дека биха му арексали у друг сючай.
– Сакаш ли да му я маанем и да я фрълим чък у комшиите? – начумери се сериозно баща му.
– Не…
– Тогива се съгласевваме, че капата е част от ньего и толко! Айде вътре!
– Сакам снимка! – тропна с последньи силици Данчо и зъбите му изтракаа.
– Снимка после! Сега улазай, да се стоплиш, наедеш и поспиш, да не зеем да минем през снежнио човек и да го сгазим на све!
– И метлата требва да му туриме…
– После!

Мининката Муфтечка немаше сила да се изрепчи на баща си и послушно пойде къде вратата на къщата, като не отлепваше поглед от творенеето нги.
– Голем е! – изгука он с почти бебешки гласец, додек си изуваше ботушите.
– Е, я кво ти приказвах до преди малко? – доволен се съгласи баща му и добави – Измисли му име.
– Я съм му измислил…
– Кък?
– Нема да ти каем. Тайна е. – мининката Муфтечка улете вътре, без да му пука ни най-малко, че разстръви снег из калидоро.
– Добре! – без повече убеждаванье спре да спори баща му – Сега ти турам яденьето, само да разпалим печката, че требва да ти е топлечко.
– Пишко! – като виде, че никой нема да му се моли, Данчо затри интерес да крие – Ше го клъстим Пишко.
– Кръщавай го, щом сакаш! – Свилен се отказа да го разубеждава. От опит знааше поне тва. Ако му забрани нещо, ше амбицира пишлегарските му силици още повече. Така че го помъкна за дреите къде собата, съблече кво му беше мокро, навлече му нови и го уви у едно одеяло, додек нагласи за яденье.

Добре, ама като стана готов и се обръна да викне сино си, виде, че на ньего не му беше до гньетенье у тоа момент. Закротил се поди завивката мининкио кияк, а по още чръвените му от студо образе от време на време притепва усмивка…
„Явно сънува нещо. – помисли си Свилен и дигна раменье – Ше еде, коги се събуди, кво толко… Важното е, че вече си имаме снежен човек Пишко“. Он се засме, увери се, че сино му е добре завит отсегде, фръли още едно дръво у кюмбето и седна, белким поне он се нарани като ората. Беше изгладнел на влък.


Още от трилогията „Северозападен романь“ – „Автономията????“ – „Май ше ни бъде…“:

Трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com

 

Advertisements