svatba-podpis

– Здравейте, заповядайте! – официалното бракосъчетаващо лице изглеждаше доста делово със закрепените на върха на орловия си нос очила, спретнатия, макар и не особено скъп костюм и отрупаното с папки бюро, което го отделяше от останалата част от света – Извинявай, че така те отрязах преди малко по телефона, но ядях баничка и пиех боза, а това си е страхотна наслада за мен и не исках да я развалям с разговори по работа, човек.

В кестенявия му поглед, упорито повдигнал гъстите вежди, се четеше някаква неприкрита лудост, но кой ти гледа такива неща, когато се жени? Особено за втори път. Младоженците просто искаха формалностите да минат от ред и да се усамотят, преди да посрещнат гостите си в оня необичайно хладен за средата на октомври ден.

– Здравейте, Алекси ни праща, трябва да Ви е казал за нас… – Борис пренесе тежестта от единия на другия си крак, изпитвайки някакво подсъзнателно и необосновано по всички правила на логиката притеснение.

– Изчакайте! – намръщи се човекът зад бюрото, махна към младоженците с властен жест, като едва не събори чашата с изстиналото си кафе и вдигна зазвънелия си с натрапчива мелодия телефон. Погледна все така смръщено над стилните си очила с малък диоптър и никакви рамки на стъклата, за да фокусира номера на търсещия го – Да, казвай!

В гласа му имаше неприкрита досада, особено, когато се заслуша около половин минута в гласа отсреща. После отново махна с ръка, но този път жестът му беше толкова отривист, че картонената чашка падна чак в ъгъла на просторния кабинет. Без много да се церемони, служебното лице кимна с глава на Нася и булката изсумтя недоволно, но отиде до кьошето, наведе се и демонстративно сключи ноктите на палеца и показалеца си около удебеления ръб, а после метна със замах чашката в кошчето, завряно небрежно зад вратата и претрупано с всевъзможни хартийки, кутии от цигари и едно шише от коняк, което явно беше облекчило усилния труд на господина зад бюрото, като следствие от предизвиканата у някой човек благодарност от високите му професионални качества.

– Виж сега, ще женя Алекси, не ме занимавай с тия неща! Когато свърша, ще ти се обадя– човекът явно беше пълен професионалист, затова му дължим поне да го назоваваме по име, за която цел ще ни улесни грамадната табела, заемаща една трета от свободното място на бюрото му. Иван Карагьозов твърдеше тя, а гласът му беше още по-нетърпелив, когато донади след секунди – Един Алекси, какво значи кой Алекси!? Не ти влиза в работата! Има хотел горе, във високата част. Казах ти, ще ти се обадя, когато мога, не ме занимавай с глупости, хич не ми пука кое е на промоция, разбрали сме се за това!

– Ама аз не съм Алекси, Алекси ме праща… – опита се да протестира Борис.

– Както и да е. – махна с ръка оня и отново намести очилата си – Да не мислиш, че мога да ги помня всичките. Цяла Югозападна България се жени при мен. Чак от София идват.

– Ние идваме от София…

– Ето, видя ли!?

След тези думи господин Карагьозов (чиято фамилия изобщо не му отиваше, тъй като очите му бяха с цвят на южен лиман) пак прибута очилата си към основата на носа и се зазяпа съсредоточено в разхвърляните пред него книжа, като от време на време прилично вписваше по нещо тук и там, отбелязвайки намръщено редовете с необичайно тънкия си, кокалест показалец. Изминаха не по-малко от пет минути, преди Борис да загуби търпение, нещо, което беше неприсъщо за него, но все пак се случи. Логично, предвид обстоятелствата.

– Здравейте отново!

– Изчакайте малко, моля! – гласът на човека зад бюрото не търпеше възражение, но въпреки това собственикът му точно това получи.

– Вижте, дошли сме да сключим брак и искаме просто да подпишем документите и след това както вие, така и ние да разполагаме с времето си според разбиранията си. – привидно тиха и скромна, Нася хич не си поплюваше особено, когато някой нарушаваше правата й за едното нищо.

– Сигурен ли сте? – сякаш стреснат от дълбок сън, Карагьозов надигна глава от бюрото си и се втренчи безцеремонно в Борис, премрежвайки изпитателно зеници.

– Какво дали съм сигурен? – недоумяващо върна въпроса младоженецът.

– За сватбата. – отговори доста припряно мъжът с очилата – Сигурен ли сте, че искате да се ожените?

– Разбира се, че съм сигурен! – засмя се недоумяващо Борис – Та нали това е причината да съм тук!

– Неее, не ме разбрахте правилно! – потропа с обратното на химикала си по бюрото костюмираният – Когато влязат тук, всички уж са сигурни. А после…

Той сведе поглед и не проговори близо минута.

– После…? – не довърши въпроса си Нася.

– После ей това! – мъжът зад бюрото внезапно подскочи от мястото си и надигна глас така, че ехото издумтя в противоположния ъгъл, някъде зад гърбовете на младоженците, и удари с отворена длан с все сила по дебела колкото мъжка китка папка, стегната от лъскави метални пръстени – Знаете ли какво е това?

– Не… – отговориха в един глас двамата. Не лъжеха, определено не лъжеха.

– Това са бракоразводни дела! – тресна с юмрук Карагьозов по горката папка – Сеч, сеч, сеч! Както ги женя, така и ги развеждам! Та те питам, сигурен ли си?

– Сигурен съм… – Борис се разсмя нервно – Обичам жена си, освен това ще ми бъде втори брак, така че знам какво правя.

– Втори брак! – светлите му очета пробляснаха под рунтавите вежди, а саркастична усмивка откри равни, дребни, леко пожълтели зъби – И ми твърдиш, че знаеш какво правиш…

– Тогава бях малък…

– Да не мислиш, че сега си много поумнял, Алекси? – сопна се оня и отново тупна тежко по папката с бракоразводни дела.

– Да, мисля. – втвърди тона и Борис – Освен това сега съм влюбен! И не съм Алекси, а Алекси просто ме изпраща! Говори с вас по телефона вчера и ви предупреди, че ще дойдем. Вие лично ни запазихте час.

– Алекси или не, няма значение! – мъжът извади със замах цигара от една кутия, забутана между бумагите, повъртя я между пръстите си, ала после я захвърли ядно, явно отказал се да пуши поради някаква неведома причина –Казвам ти като на приятел, ето там е македонската, а там – гръцката граница. Свободен си да решиш накъде да тръгваш.

– Ама аз наистина искам да се оженя и вече започвам да се уморявам от тия разправии! – Борис отново пристъпи от крак на крак.

– Добре тогава! – Карагьозов взе химикала от бюрото си със завиден замах – Давайте документите, ама да не кажеш после, че не съм те предупредил!

След тези думи той отново потупа внушителната папка с бракоразводните дела, а после се облегна назад в стола си с пъшкане и загледа разсеяно през прозореца, подпрял брадичка на юмрук. Нася го погледа известно време с разширени от гняв ноздри. Щеше й се да нареди безкрайна поредица от попържни, но стисна зъби и, без да помръдне от мястото си, метна наръча документи към бюрото, така че да паднат точно пред гърдите на седящия зад него мъж.

Поне в това отношение той нямаше никакви кусури. Подпечата и подписа всички бланки без дори да ги поглежда. Личеше си, че наистина има завиден опит.

– Двайсет лева! – протегна той делово ръка напред, стискайки всички необходими формуляри.

– Как двайсет! – ахна Борис, докато се протягаше, за да получи черно на бяло уверение, че вече е законен съпруг на съпругата си – Навсякъде е поне двойно по толкова!

– Ами те затова хората идват при мен за сватби, разводи, кръщенета, смъртни актове и каквото има там от целия регион. Мелник, Кюстендил, Благоевград, Разлог… Казах ти – сеч, сеч, сеч! В синхрон с думите си той блъскаше с тясната страна на отворената си длан по бюрото, все едно беше на демонстрация на бойни спортове и искаше да го счупи на две – А на теб ти казах, момче. Не се излагай, изглеждаш ми свестен. Ето ти я Македония, ето ти я Гърция. Хващай накъдето ти хрумне, само не се заробвай за втори път!

– Ама, господине, вие осъзнавате ли, че съм тук и ви слушам!? – кипна кръвта на Нася и тя пристъпи напред със зачервено лице и оцъклени очи.

– Осъзнавам, разбира се! – отговори невъзмутимо Карагьозов и се втренчи в нея, леко привеждайки се напред – Именно затова и го повтарям. Защото съм се нагледал на подобни начинания със злополучен резултат. Дойдат ми влюбени гълъбчета като вас, подписват, пърхат, излизат хванати за крилца и след няколко месеца ми овесят сополите на вратата. Гледат в различни посоки, наежили се, не си говорят и искат развод. Ами, защо да си го причинявате? Не ми се струва да сте един за друг. Само да изхарчите грешни пари. Документи, после почерпки, хотели, ресторанти, медени месеци, иху-аху… Не сте първа младост, мислете малко с тия глави, да му се не види!

Борис ядно се пресегна и взе документите от вехтото бюро, като внимаваше да не се докосне до бракоразводните дела и другите хартийки, които сякаш безразборно го покриваха. После метна двайсет лева в замяна и зачака за касов бон. Обикновено не го правеше, но сега беше дотолкова ядосан, че просто искаше да стъжни живота на държавния служител поне по някакъв начин, колкото и безобиден да беше той.

– Още десет лева. – най-невъзмутимо каза Карагьозов и впери поглед в Борис, без изобщо и да си помисли да включва касовия апарат.

– Нали казахте двайсет! – Нася усети как я избиват топли вълни и по челото й се появяват едри капки пот – За какво са ви още десет?

– За такси. – гласът на служителя беше все така невъзмутим, а нито погледът, нито един нерв по лицето и тялото му не трепнаха.

– Какво такси, бе!? – Борис вече нямаше как да не избухне – Ето я Общината отсреща! На трийсет метра! С такси ли ще ходиш до нея? Десет лева за такси в Сандански! Та ти трябва да обиколиш града поне пет пъти!

– Десетте лева не са ми за сега, а за после. – отвърна човекът зад бюрото и потупа с химикала по двайсетолевката, сякаш трябваше да е ясно, че народонаселението е длъжно да покрива всичките му разходи, независимо дали служебни или не.

Нася явно имаше намерение да продължи спора, но Борис я грабна за ръката, пътьом метна десет лева на бюрото и на излизане почти извика.

– Утре в шест следобед в хотела!

– – –

Отговор не последва, но след приятната разходка из Сандански и близките забележителности през деня и леката почивка младоженците и отбраните им гости се събраха в залата на хотела, а питиетата и шегите неусетно заваляха. Макар и с малко закъснение Иван Карагьозов пристигна, без да сменя почти очарователното си излъчване на непукист и леко начумереното си, абсолютно незаинтересовано изражение на лицето. Единственото, което го разсея от деловото му поведение и го развесели поне за миг, беше видът на Джуджана, пинчерът на младоженците, издокаран със специално ушита за нея рокличка.

Карагьозов явно се беше примирил, че не може да спаси Борис от коварния капан на брака, но това изобщо не означаваше, че се чувства длъжен да симулира емоции и чувственост, подобно на служителките в Общината, които побъркват всички гости на сватбите с мелодраматичните си речи. Нищо подобно. Той претупа церемонията по възможно най-бързия начин, мънкайки едва разбираемо под носа си, взе каквото му се полагаше, изпи една чаша наведнъж пътьом и изчезна нанякъде, оставяйки младоженците и гостите да се забавляват на воля, а Джуджана да подскача насам-натам между собствениците си, без изобщо и да си помисля, че има опасност бракът им да завърши със „сеч, сеч, сеч!“…

Advertisements