leaves

Уф, това пикане е голяма досада, а отгоре на всичко ми пречи и на съня. Пия по шест-седем литра вода на ден (без да броим другите течности) и го източвам по трийсетина пъти на денонощие. Понякога и повече. Това, разбира се, ми вреди и на съня. Отдавна съм се научил, че когато сънуваш, че пикаеш на слънчева поляна, сред птичи песнопой, после сменяш чаршафи с гузна физиономия, така че се старая да върша тези отходни дейности във вертикализирано телесно състояние.

Затова и след лягането ми към седем сутринта слязох псувайки под нос с развързани планински обувки по скърцащите дървени стълби към девет и нещо.  Няма да ви лъжа, че съм положил каквито и да било усилия, за да поддържам устната си хигиена предишната „вечер“, така че успях да се насладя на яркото, но хапещо декемврийско слънце едва, след като поръсих сутрешната слана и си направих сутрешния тоалет над каменното корито на чешмата.

Върнах се горе в много приповдигнато настроение. Вече не беше толкова задимено. Затоплянето на каменния комин си беше казало думата. Моят приятел хъркаше безметежно, а аз се чувствах изненадващо бодър предвид два-трите часа сън. Насилих се да легна пак, ама не ми се получи, нищо че стисках очи двайсетина минути. Опитах се да чета книга, но погледът ми все бягаше през прозореца да търси есенни шарении и слънце. Беше ясно, че излежаването ми няма да се получи по замисления начин.

Този път си вързах обувките и слязох далеч по-бодро по стълбите. Ако изключим стройното птиче чуруликане и хаотичните пориви на вятъра, на двора беше тихо. Поразходих се насам-натам. Не, не съм си давал зор, ама хич. Просто обиколих малко по каменните пътища около къщата, погледах облените в слънчева светлина извивки на Балкана, вдишах няколко пъти дълбоко, за да изхрача дима, цигарен и от камината, и се върнах на двора.

Като цяло продължаваше да е все така тихо, макар и тук или там да се чуваха причудливи звуци, а на съседния хълм да се виждаше дирницата на разгонена кошута, предизвикателно белнала се на средата на голяма поляна. Чух и елена, мучеше мощно, и някак неусетно легнах по корем на каменната маса, сипах си, разредих си, запалих, притворих очи срещу слънцето и отпих. Дълга глътка. После се заслушах в грухтенето на елена, кошутата вече не беше на поляната, рогатият любовник я беше приласкал в царството си.

Моят мил домакин се събуди в ранния следобед. Аз все така си лежах на огромната каменна плоча, с размери, с каквито няма и матраци на Черния петък. Слънцето я беше напекло повърхностно, но от устата ми излизаше пара и аз се радвах на студа по начина, по който само аз мога да се радвам на студа. Свеж. Силен. Здрав. Чист. Пълен с енергия. Лишен от посредственост. Девет месеца в годината чакам точно този сезон.

Лежах на цепения камък, пиех, пушех, разреждах с вода, мислех и зяпах околовръст. Ето, че и кошутата грациозно излезе от гората. Беше свалила опашката ниско и започна да пасе на ливадата кротичко, доволна от живота, свела глава послушно. Явно рогатият любовник се беше представил на ниво, няма какво да се залъгваме.

– Мараба!

– Добрутро! – не останах длъжен.

– Ще ходя до долу с колата, че много ме цепи главата… Искам аспирин.

– И мен ме боли. – отговорих чистосърдечно – Случва ми се по веднъж на година.

– Е, то след толкова ракия…

– Де да беше от ракията! – надигнах се от масата и станах, за да разкърша кокали – Пил съм повече поне петдесетина пъти за последните три месеца.

– И?

– Димът от камината ни еба майката.

– Да бе, димът от камината! – засмя се моят приятел – Хайде да идем до Трявна за аспирин.

– Иди ти – отвърнах – Вземи ми и цигари, че вчера изпуших света. И ми дай косата, и аз да свърша някаква работа.

– С най-голямо удоволствие! – засмя се той – Коси на воля, девет декара са.

Търсихме косата в стаята за инструменти поне десет минути. Така е, когато не живееш някъде. Трупаш, трупаш, трупаш… Едно върху друго… Романтично, но и дразнещо някак си.

Ние обаче хич не се ядосахме. Бяхме в приповдигнато настроение. Тишината, липсата на ангажименти и безвремието си казаха думата. Нямаше брус. За тези, които не знаят, това е камък за точене на коса. Абразивен. „Абразивен“ е ключовата дума, защото бяхме на място, на което само абразивни камъни да искаш.

Ако мога нещо добре, то това е да кося и да цепя дърва. Знам го откакто се помня. Това са стихиите ми, изключвайки няколко други, с които се гордея само в тесен приятелски кръг. Намокрих си бруса, когато колата на приятеля ми се спусна стремглаво по покрития с пръст калдъръм. После наточих косата. Първо на ситно, после на дълги махове, накрая с особено внимание към върха й. Бих я и наклепал, но нямах чукче и наковалня.

Както и да е, свърши перфектна работа. Последните есенни лъчи на слънцето, димът в дъха ми, камъните, в които нямаше как да не забива косата, брусът, звукът… Хръс… Хръс… Хръс… равномерното, отмерено движение… Честно, щях да опукам цялото землище, ако бях сам. За щастие обаче не бях и ми стигна време само да очовеча близката околност на къщата.

– Хайде да се поразмърдаме до хълма, че искам да видя нещо по работа… – приятелят ми се беше върнал неусетно.

Няма и двеста метра. Да, сравнително стръмно, но няма и двеста метра. Това беше най-сериозната ни денивелация за величавото ни приключение в планината. Пълен провал за двама планинари, единият от които с няколко“ Ком – Емине“, а другият – планински спасител и многократен победител на състезания по ориентиране.

На връщане пак приседнахме на каменната маса и наобиколихме чашите.

– Да занесем дърва, а?

– Хайде! И да подготвим маринатата за пържолите.

Тази вечер си говорихме по-малко, но разбрахме повече един за друг. Или поне така ми се стори. И камината не пушеше толкова. Дори почти хич. Месата станаха по-крехки, а ракията сякаш не се точеше толкова бездънно. Навън беше свежо и красиво, в стаята звучеше стар български пънк, а женски и детски гласове се чуваха само по телефоните, и то рядко.

Заспахме към три, пак без да се предупреждаваме или да обръщаме внимание на денталния си статус. Хъркането на приятеля ми ме събуди около четири. Тъкмо навреме, за да сложа още дърва в тлеещата жар. Моето го събуди към девет. Тъкмо навреме, за да сложим още дърва в камината и да си напълним чашите. Аз допивах остатъците от ракията, а той мина на бира. Все пак трябваше да шофира, за да се върнем към цивилизацията и ангажиментите си.

Все пак ни оставаха няколко часа безвремие…

Към „Алкохолният туризъм като крепител на семейните ценности, Част 1“

Advertisements