kamina-zhar

Сега, малко лирични отклонения. Той има три деца. И аз имам три деца. Той има чепата съпруга. И аз съм притежател на такава. Той самият не е цвете за мирисане. Аз пък – изобщо. Той си обича децата и жената, но изразява чувствата си по по-различен от нормалния начин. Аз обичам децата и жена си, но съседите най-вероятно мислят, че крещенето ми не е проява на положителни емоции. Но грешат. Важното е, че жените и децата ни знаят, че изпитваме искрени, топли, до болка положителни чувства към тях. Именно това тяхно знание е и причината да не се налага да им влизаме в обяснителен режим, а да докопаме пътя, за да си махнем главите поне за два-три дни, че нещо ни беше изпушило и на двамата.

– Айде бе, ще ходим ли на вилата, че се каним вече втори месец.

– Само кажи кога, че имам чувството, че ще гръмна!

– Имаш ли много работа?

– За целия китайски и част от индийския народ…

– И аз…

– Значи заминаваме утре!

– Колкото изкараме…

– Колкото изкараме…

Дядо му е купил хубава възрожденска къща в оня лабиринт от долища, меки гористи хълмове, малки поточета, каменни пътеки, трънаци, ширнали се пасища и ласкав климат, който за краткост наричаме Тревненски Балкан. Ей, аз мога да ви кажа и името на селото, но то не е важно за историята, пък и едва ли сте го чували, тъй като има нула постоянни жители.

Както и да е, аз много искам да накарам моя приятел и голямото му семейство да дойдат на гости в бащинията ми, но тя е на двеста и осемдесет километра от местоживеенето ни, а в случая на нас все пак ни се ще само да избягаме от служебните и личните си ангажименти, но същевременно да можем да реагираме по най-бързия възможен начин, ако се случи нещо непредвидено. Защото, да, обичаме си домашните любимци и професиите, но понякога искаме да ги гледаме отстрани. Без да чуваме гласовете, претенциите, изискванията, ангажиментите, сроковете, сметките… Само да можехме да не чуваме и мислите си поне за момент, но това е за след няколко десетилетия начинание. Надявам се, де.

На приятеля ми къщата е на едни четиридесетина километра разстояние, така че е перфектна за целта ни. Не бързаме особено в деня на тръгването, защото няма за къде да бързаме. Така е със семействата и работите, към които изпитваш емоции. Хем от време на време ти идва до гуша и искаш да се махнеш за мъничко, хем пък като му дойде времето, не ти се тръгва.

Все пак се накумихме и след кратко пазаруване ето ни на пътя. С два литра ракия (не се лъжете, става въпрос за 75 градусова скоросмъртница, която се пие само разредена), няколко тумбести бири и храна в презапасителни размери. Тръгнахме в едно такова мъгливо време, но колкото по на югозапад шпорехме, толкова по-приветливо ни посрещаше природата. Хълмовете ставаха все по-високи, долините все по-живописни, а яркото, но хапещо слънце се заиграваше по шарените като циганска кърпа листа на късната есен .

В интерес на истината бяхме се уговорили да ходим на къщата, за да посвършим малко работа по интериора и двора и да ударим няколко стабилни прехода по Балкана, който през този сезон е страхотен. Не, че през другите не е, но пък сега… Знаехме, че това е повече от план максимум. Беше ни поводът. Причините ги споделих вече.

Колкото повече наближавахме, толкова по ни олекваше на душиците. Няма я лудницата на града и ежедневието, някак неусетно потъваш в безвремие. Няколко живописни завоя и ето ни в разхвърляното по хълмовете като ателие на художник село. Миналата есен пак бяхме идвали тук, с децата и жените си. Есента обаче беше по-ранна и не толкова красива, но компанията беше доста шумна и вироглава, та си имахме други наслади.

Сега обаче бяхме сами и натрапчивата тишина ни зарадва повече от концерт на любима група. Разтоварихме багажите и тръгнахме да наливаме вода. За битийни нужди от един кладенец на петдесетина метра над къщата, за пиене – на двестатина под нея. Да. Няма прокарана канализация в селото, но по всичко си личеше, че с шейстина литра за миене и десетина за пиене щяхме да се справим все някак.

По силата на закона за мълчаливото съгласие и ненамесата в личното пространство на другия намятахме покупките в хладилника, изчистихме по мъжки, занесохме дърва до огромната камина на втория етаж и седнахме на двора. Столове от пънове, маса с крака от пънове и плот – една огромна каменна плоча, два на метър, дебела колкото китката на възрастен мъж. Още по-мълчаливо върху масата се появиха бири, ракия, чаши, вода, кутии цигари… Мамка му, появи се и обхват! А миналата година нямаше, ходехме на близкия хълм. Кофти е, наистина е кофти да имаш обхват на такова вълшебно място. Пречи на усамотението и те кара да дърпаш дявола за опашката.

Е, преживяхме го. Най-мълчаливо обаче се съгласихме, че ще пишем тоз иначе прекрасен слънчев ден „дъждовен“ и няма да ходим на никакви преходи в планината, която беше буквално на една ръка разстояние. Сипваш ракия на две трети от чашата. Досипваш вода до ръба. Надигаш. Отпиваш. Прокарваш лавата, която се стича по гръкляна ти с тютюнев дим. И пак. И пак.

След няколко дъна топлината и безвремието жизнеутвърждаващо са се разлели по цялото ти тяло. Слушаш шумовете на гората, гледаш преплетените била на Балкана, покрити с оголели орехи и тополи и си мислиш. Все по-мълчаливо. Само от време на време да се чуе някое чукване на чаши, придружено с беззвучно кимване с глава.

Залезът дойде неусетно и прогони сладката летаргия, която ни беше налегнала. За кратко. След двайсетина минути камината беше запалена, а ние седяхме на ниски трикраки столчета до кръглата софра на поне век и зяпахме като омагьосани езиците на огъня, които хищно облизваха дървата и все по-напористо ги изсмукваха, за да се опитат да заситят туй, що не се засища.

Чакахме да стане хубава жар, а разбирачите знаят, че хубава жар става бавно или никак. Седемдесет и няколко градусовата си вървеше със стабилни темпове и шумни въздишки, изтръгнати направо из дробовете ни при всяка глътка. Все по-обилно разливащата се из покритата с дърворезби стая и полуделия танц на огъня обаче ни опиваха още повече.

А и димът. Когато не си палил камина в някоя къща дълго време, а навън температурите са около нулата, неминуемо има дим. Хрупахме туршия със зелени домати, карфиол и моркови, отваряхме прозореца често-често, за да не направим уютната стая лисичарник, и малко по малко се успивахме така, както си седяхме на трикраките столчета. Говорихме доста, но не се прекъсвахме, защото чувахме мислите си от устата на другия. Рядко се случва, но имаме колкото различни, толкова и общи черти в светогледа, жизнения път и чувството за хумор.

Когато жарта стана такава, каквато я искахме, вече се чувствахме приятно лениви и метнахме няколко пържоли на решетката. Колкото да не са кървави, не сме ги пекли кой знае колко. Двама мъже пред камината, с чаши на масата, далеч от цивилизацията… Не ни трябваха добре изпечени пържоли. По-скоро искахме да стане нещо по-ергенско. Имахме каквото ни трябваше. Дори и чорапите не си сменихме. Цели три дена, но да не прескачаме историята както си ни дойде.

След като се наядохме до насита и двамата бяхме готови за по една ракия и по креватите. Но по някакъв начин се разговорихме и от дума на дума се стигна до жени, деца, приятели идиоти, ценни приятели, коли, предишни жени, напивания, работа, писане, железа, политика, спорт, планини, долини… Та така. От десет вечерта до седем сутринта. А камината през цялото време пушеше и ни смъдеше на очите, мамка му.

Равносметката? Едни от най-приятно прекараните часове с приятел през последните години. Когато хоризонтът вече дрезгавееше през малкото прозорче, не легнахме, а просто се изтърколихме от трикраките столчета на леглата си и… толкова…

Утре пак.

Advertisements