sheeps

Беше по Петковден и валеше едно такова, цинкаво, гръбината ти да подгизне. Ама па имаше едни късни къпини у шибликите и булки гъби, скрити между пожлътелата от сланата трева.

Тия двамата беа пили на обед две пьоски ракия, беа рупнали прази лучец с порезаница леб и една дебела колко малешка пьочка сиренье, па запладния, ама сега вече беше малко преди икиндия. Облегнаа остеньете на един цер, дебел колко на Ристо Боторо левио бедър.

– Сакам си бащинията… – каза по-младио, додек седеше връз овчарската си торба на ливадата, провесил крака от мократа лиска.

– Рано ти е… – отвръна другио и намести кепето на поулиселото си и много посребрело теме, па погледна надоле у таа длибока колко ада пропаст.

– Рекъл съм да одим у големио град, ше се фащам у един завод да работим – младио извади цигара и секна със секалото. Чудно, ама у таа мъглива влага подрипи искра като от мълнеа – Цецо Ръбавио ми каза, че не давали лоши пари.

– Тука кво ти не стига? – оня легна на подгизналата трева и вдиша колко му дръжат дробевцете, па задръже целио аромат на есента у ньетре барем половин минута.

– Сичко! – младио рипна като яре и зафръли фасо, неизпушен и до средата, у пропадлъко. После се завръте къде баща си, ама с едното око гледаше сто педесетте и седам  овци, дека кротко вечераа у падината, на нема и шеесе метра от тех. После се обръна на другата стрънь, пак къде пропадлъко и се надвеси нади лиските, се едно сакаше да рипи оттамока – Немам си земя, немам си имот, немам си жена, оти нема къде да завъдим семейство, сички сакат нещо модерно, уредено, градско. Оня день Живка на Делините не ми даде китката си зарди тва, че не съм се фанал на место у града, оти съм бил нефелен и съм обикаял баирете с баща си и овците, за друго не съм ставал.

– Живка на Делините си е давала китката и на други, и на тебе – дрътио погледна небото и се надигна с пъшканье, ама си откина един стрък есенна трева, та да разкваси уста – Ти ми кажи коги си останал гладен, жаден, без покрив, на студено, без добра дума и майчино рамо…

– У градо седат на едни машини… Модерна работа. И тва по осам часа, нема като назе от видело до видело.

– И читалище дигнааме с Гергин на Сгмечените, и лечебница има при бай Шуги Виделото, и училище, и цръква… Кво сакаш, я не знам. Кажи ми, баща съм ти, ше ти дадем акъл, ако не имот.

– Ама ти имаш много имот, сакам да се уредим у градо, толко съм ти работил, че съм се изплатил три пъти и нагоре!

– Никой не е казал, че не си работил – дрътио се зазяпа и он у овците. Беше време да ги прибират, ама явно требваше да довръши разговоро със сино си така, че он да… он да… абе, айде…

– Работил съм и отгоре! – напна се Начко – Откво съм проодил, се съм работил! Немам време да се изпикам!

– Пикай, бе, кой те е спрел!? – у гласо на оня с кепето се прокраднаа нотки, дека стръжеа направо по душата – Пикай! Те ти го нанадолнището, пикай у ньего! Те ти тоа дол, те ти тоа баир, те ти ония свинаковини, те ти шиблики, те там на баиро, видиш ли онаа пътека?

– Е, колко пъти съм минвал оттам за градо да продавам млеко и сиренье, видим я и със затворени очи… – на младио му секна пикнята.

– Е, прав ти път тогива, сине мой! Щом ти не арексва тва, къде цел живот съм си кръшил гръбняко за ньего и си сакаш иманьето сега, бегай смело. През долища и нанагорнища, през усоеща и пустиняци! Та право при Живка на Делините! Я кво съм можел, съм ти дал. Така разбирам живото, така съм направил. Фащай се на работа у градо, зимай Живка и готово.

– А тия овци кво!? – сбра сила Начко.

– Тия овци беа шеснаесе, коги ми ги даде бащицата. И я ти давам толко, оти съм направил тва стадо с тия ръце, та да има за тебе. Ти сакаш Живка и градо. Оди тогива!

– Поаждам! Те сеги те!

Погледна баща си с кривото на очите, ама он се беше запътил къде церо, та да си земе тоягата и му не каза нищо, осен:

– Ше ти гледам овците, додек се изпролетее. После ела да си ги земеш и ги праи кво знаеш. Ше ти ги дадем с приплодо. Дано по Петровден и Живка да ме зарадва с приплод.

Начко се повръна, па загледа баща си у сбръчканото, обрасло с бела брада лице. И двамата знаеха, че са прави. И двамата знаеха, че не са прави. Сгушиа се и усетиа, че смръдат на овци, нищо че таа миризма се беше пропила у тех от векове и беа свикнали с ньеа. Цукнаа се у уста и Начко се затръча по лиските през ръбо на пропастта колко душа му дръжеше. Само планинска коза моеше да го надбега.

Баща му изначайе се напраи, че гледа у овците. После се извръте с едно око и го мерна кък фръчи като бесен влък по пътеката на баиро. Едничкио му син отодеше у градо. Он му оставяше овците, оти си диреше пъто, диреше си ньеговата Живка.

Дрътио се прекръсти, погледна небото, па изрева колко му дръжи глас:

– Убре! Айде нанадоле, че ше изтребим таа гад, да ебем я вашта семка, да ебем изчаластрена!

Овците се сепнаа и заслазаа по другата пътека, баш срещу таа за градо. Они така беа свикнали. Шефо беше казал, че работното нги време е свръшило и толко…



torlaka-maj-shte-ni-bude-korica-halfНовата книга на Стоян Николов-Торлака „Май ше ни бъде…“, завършек на трилогията след „Северозападен романь“ и „Автономията????“ излиза от печат идната седмица. Можете да следите подробности и да я поръчате на Facebook: Торлака 
Който няма Facebook, може да пише и на stojan.nik@gmail.com

 

 

Advertisements