Требва да съм бил на два-тринаесе, оти вече бех почнал да се осъзнавам полово със светкавични темпове. Така че таа история не е много от класическото детство, ама се пак ше ви я пробутам, кво да праим, като от ежедневните дивотии на моите наследници не мом да се сетим кво съм връшил, коги съм бил колко тех? Понеже за сека простотия се чудим тва они на моменто ли са го измислили или боба нги им е казала кво съм правил, та да го повторат и да ми натриат носо. Кък и да е. Мойта па боба, коги й се доревеше от безкрайните ми олигофренини, седаше на мининкото си трикрако столче у куфнята и викаше ухилена през слъзи:

– Стоянеее, Стояне! Господ две да ти даде и се такива като тебе да са! Ни по-лоши, ни по-добри. Баш като тебе…

Пожеланеето й не само ме застигна, а за щастее се и преизплъни, та сега да разберем с плъна сила кво й е било на женицата. Ама да се врънем къде сючката, де…

Нема кък да е било през некоа от ваканциите, оти щех да съм си на село. Значи ше да сме били пръва смена на училище. Времената беха малко по-други и след часовете фащахме шуштавата и се прибирахме чък по тевница. Периодично, през неколко седмици, компаниите се сменяха, с тоа се сбиеш, оня ти открадне нещо, ти му го врънеш, намерите ново место, вюбиш се у друго моме. Сакам да каем, доста динамичен, напрегнат и изплънен с несигурнус и резки обрате живот живеехме.

По едно време, пролетта, се бех сбрал с едни Тошко и Еленко, май братовчеди беха. Свръзваше ни общата юбов къде природата. Един вид бехме подрастващи екозащитници. Тва се изразеваше у обикаянье на ливадите и горите покрай Градо до заласванье. Дирехме пещери и фосилизирани вкаменелости на древни сътвере у варовиковите скали до Телевизионната кула, кикерчехме се на Диана, та да изследваме римската крепус Монтанезиум, праехме по-мащабни излете до близките Жеравица и Пъстрина… Абе, с две приказки, слуняхме се като глуи кучки из шуштавите.

Един день пойдоаме за гъби. Я много се гордеех, че познавам пе-шес вида ядливи и дръжех да се изфукам пред моите приятеле, още повече, че едно момиче от технио блок, Деница, къде се мъчех да заформим дръводелски флирт с ньеа, дойде с назе. Шмугнааме се ние у високата, още мокра от последнио дъж трева и зор видоаме, додек издрапаме до големио черен път, дека водеше къде набелезаната за посещенее гора.

Преди не бехме стъпиняли у ньеа, ама опитното ми око на човек, одил най-малко десетина пъти през живото си за гъби, ми казуваше, че тва е нашто место. У интерес на истината, като се замислим, съм бил наплъно прав. Гората си беше идеална за гъбобер. Основно манатарки, козарки и срънели требваше да растат там на поразия, ама що ги немаше, мама нги да еба? Едни редки дъбове, поди тех се стелнал мъх като килим, слънцето презирка през клоньете… Перфектна горичка за бранье за гъби, нали ви казувам. Перфектна горичка за бранье на гъби, ама нема ни една гъба. Отделно, през последните неколко дена беше ем валело, ем греяло слънце… И до днеска не мом да си обясним таа ситуацеа, но нема кво да се праи. Се едно да се изтупаш като на женен циганин брат му, да излезнеш на барче с последен модел кабриолет и джебевци, плъни с пари и да се прибереш дом без нещо за ебанье. Нема никва логика, съгласете се.

Немаше обаче и кьорава гъба, колко и да заничах, така че леко-полеко Тошко и Еленко почнаа да се подбъзикват с мене. Деница само се подхилваше, ама тва й поведенее праеше така, че да ми е два пъти по-големо скомино. Ядосан връвех се по-навътре и по-навътре у гората, а они одеа по мене и си ме чоплеха.

От яд и притесненее така и не съм забелезал коги е притевнело небото. Видох като шибна пръвата светкавица и съсем скоро сичко се разтресе от гръмо, ама вече беше късно. Явно думкаше наблизо до назе, а със светкавиците, демек с токо, шега не бива. Затва и веднъга поведох другио дечор на бегом къде най-близкио дол, нищо че изеднъж забуа дъж толко силно, че направо не моеше да се види нищо преди тебе.

Еле, успехме та слетехме у ниското и вече поне от светкавиците немаше причина да се плашиме. Тръгнахме напосоки по доло, дека бръже се плънеше с мътна, бурна вода, дека клокочеше така, че заглушеваше рево на бурята. По едно време се обрънах и видех, че Деница реве и трепери. Оди, не се е отказала, ама скумръча и дзиндзирика момата. Спрех се и я питах кво й е. Она успе само да смотолеви нещо у смисъл, че и е студено и я е стра (което беше очевидно), ама я немаше кво да напраим. Бехме на поне час и половина път от Градо, а наоколо не бех видел нигде ква и да е постройка. Добре, ама изеднъж щастеето ми се усмихна най-после и на мене у тоа день. Щех да се реванширам и пак щех да излезнем герой, нищо че не бех намерил кьорава гъба.

baraka

Отпреде, те така у безкрайнустта, на една мининка поянка у гората, се мъдреше нищо и никаква барачка. Два на два. От талашитени плоскости, покрита с ламарина. Нещо сковано набръже, немам представа ни от кой, ни с ква цел, ни по ква причина. Ама я имаше и тва беше достатечно. Затръчах се натам и нги казах „Ялате!“, оти они си блееха у краката и така и я не беха забелезали.

След две минути вече бехме вътре. Немаше абсеютно нищо. Ама нищичко. Провисналата врата беше остаена да зее широко отворена. Поприклопих я, ама остаих малко, та да влаза светлик, оти немаше прозорци. Дъждо продължеваше и немаше намеренее да спира, Деница трепереше, а и на назе ни беше студено, оти бехме мокри до кости. Я обаче имах план.

Преди да улезнеме, видех, че на стената е облегната мининка ламарина, метър на метър. Понеже барачката беше на склон, преднио й край беше подигнат на два къси дирека, колко по една педя високи. А у празното пространство отдоле некой беше нафръгал суи дръва и клечкорляк. Тва ни и требваше.

Първо унесох ламарината и я турих на средата на мининкото помещенее, та да не запалиме подо, дека и он беше от талашит. После наредих отгоре неколко по-ситни дръва, сложих и клечки и саках на Тошко запалка. Он си носеше, оти вече беше пропушил, таа жената, ама у конкретнио момент ни беше спасенее.

След нема и две минути имахме убав огин, а, мани другото, и не димеше много, оти дръвата беа суи на барут. Отоплиаме се, а настроенеето видимо се повиши. Я метах с белото на очите, та да видим кък ме гледа Деница и видвах нещо, дека ме караше да се чуствам герой, а сръцето ми да бие по-бръже.

След къде два часа дъждо намале, закрепи се така на мускули, ама скоро и съсем спре. Преди да си пойдеме, я изфрълих по-големите главни у доло, а жаравата разръчках, додек почръне целата. Така ме беха учили, така направих.

С Деница се врънааме на същото место три недии по-късно, вече фанати за ръка. Уж щехме да одиме па за гъби, ама и двамата бехме наясно, че ше намериме барачката и ше се понатискаме там кък си му е редо. Кой знае, моеше, па да ми даде и да пипнем некоа тамън напъпила цица? Се пак беше една годин по-голема от мене и имаше опит у тиа работи. Ръката ми беше запотена, а целото ми тело леко притреперваше. Она усети тва. Тогава не знаех, ама сега съм сигурен, че е усетила.

Вече наближавахме бараката. Дланта ми ставаше се по-топла, а трепетликата се усилваше. У гората се ориенирам като пръвио пич. Един път да съм минал отнегде, след дваесе години нема да обръкам пъто. И сега беше така. Добре, ама вече требваше да видиме къщурката, а она още я немаше. Май се бех залутал нещо. Приближихме още и още, та дано да спечелим време да измислим нещо, ама ме обифащаше паника.

Стигнахме до сами местото. Не се бех обръкал. Там си беше бараката. Ама под формата на купчина пепей и две-три обгорели летви. С Деница се спогледааме. Она се разсме весело. Май минувах за лошо мунче и щех да получим позволенее да пипнем цици. На мене обаче ич не ми беше смешно. Само се благодарех, че не е плаанала целата гора. После сичките ми подобни мисли изгореа поди напоро на жежкио и дъй.

Тва не е ни най-големата, ни най-умишлената простотия, къде съм правил през живото си. Ама моеше да стане най-пагубната, оти никогиж немаше да си простим, ако бех запалил цела гора. Години по-късно се запознах със собственико на бараката. Разбрах, че е он съсем сючайно, от дума на дума. Като му казах кво съм напраил и затаих дишаньето си у очекванье на реакцеата му, тоа къде шеесегодишен мъж длъго се сме. Оказа се, че не бил стъпвал там поне десет години преди да я палнем. Даже не знаеше, че е изгорела.

Отдъънах си. Една от последните ми дивотии като дете, на самата граница на необратимио път къде едно по-скучно, по-неплъноценно време. Граница, къде за мене беше свръзана с обръкани мисли и бурен растеж на косми на необичайни места, кък и за повечето от вас. С тва допълненее, че имах и една палната барака на сметката си…

Advertisements