За пръви път одих у Зара, коги бех на пе-шеснаесе. Юноша бледен, къде се вика. Нищо че с бръснатата глава и осемдесе и кусур кила, натрупани с яко буанье на железата у фитнесо (така викахме на едно стайче, плъно с прах и допотопни уреди, къде са били отживелица още по времето на гладиаторете на Спартак) мое и да съм изглеждал бая по-голем и респектиращ, я си бех прос по целата глава и две пеги от врато, кък подобава на секи пубер на тия години.

Поводо да си фанем подрастващио уй подмишка и да напраим три-четири смени на влакове, та да изминем разстоянеето от Градо до Зара беше изкючително прозаичен. Либов. Беаме се запознали на морето, на некъв летен лагер. На нашта даскалица й побеле косата за две седмици, оти сека нош бегахме от бунгалата и одехме да се наливаме, да се алосваме с момичетата, къде имаха неблагоразумеето да ни се връжат на акъло и да чекаме изгрево на плажо.

Не знам кво сме чекали, що сека дзаран се прибирахме на зиг-заг, а дупетиата ни беа плъни с песък и спехме до обед здрав, пиянски сън, ама те… Да поясним за по-младите, че едно време имаше организирани летувания. Градовете и училищата притежаваха бази тук-таме по морето и некоя даскалица с мазохистични наклонности водеше дечор там, та да праат кви ли не простотии неколко седмици. Колко черни дробчета за пръв път са се сблъскали с алкохоло на тия лагери и колко девствени ципи са донесени на тех и там са си останали само един Господ знае…

Лошото е, че не се сещам за името на таа мома заралийка, къде съм ви заприказвал за ньеа, ама съм сигурен, че и она не помни мойто, така че не чуствам никви угризенеа. Минали са дваесе години, се пак…

За целите на повествованеето ше я наречеме Мария. Една заран се разбуждам я на плажа. Огино, дека сме запалили нощеска, отдавна е изгаснал и сичките четири-пет човека сме се окостили от студ. Другите спат, а покрай назе се тръкаят шишета. Нищо ново. Новото обаче беше едно красиво видение, дека съсем спокойно си тръчаше по песъко, намокрен от вълните, с намерение да ни заобиколи колко се мое по-бръже. Помним, че беше светлокестенява, а мускулестите й крака се очертаваха още по-убаво на фона на тамън изгрелото слънце. Друго не помним. Ама на един бесен пубер и тва му е предостатъчно.

Импулсивно (оно на таа възрас общо зето сичко се праи импулсивно) се рипнах от местото си и айде да тръчам с ньеа. Не й казах нищо. Само се залепих на един метър отзаде и си тръчам с ньойньото темпо. Гледката беше екстра, чесно ви каам. Момата явно не спортуваше за пръв път.

След десетина минути она стигна до кея и обръна посоката. И я пак по ньеа. Она си мирва и я си мирвам. Единственото внимание, къде ми обръна, беше да ми фръга от време на време по некой кос поглед през рамо. На физиономеата й обаче се четеше по-скоро юбопитство, отколко досада, така че я набрах още смелус и рекох да си покаем целио репертоар на завръшен идиот. Почнах да праим резки спринтове. Дръпнем педесе метра напреде и тръчам на место или праим лицеви опори, додек она ме настигне. После пак. И пак. Дебилска работа, кво да ви обяснявам.

Добре, ама незнайно що, моите кретении й се сториха забавни и она почна да се подсмихва под мустак (немаше и едно влакно нади горнята джука, ама така е думата). Коги подминахме нощнио ни бивак моите ора беа почнали да се разсънват.

– Кво праиш, бе!? –гракна един – Помислихме, че си се удавил!

– Мирвай там! – отврънах му афтуритетно и продлъжих да обикаям Мария.

Коги най-после си свръши кросо, она се опна на песъко, та да си земе въздух. Я се фрълих у морето и се порадвах на ладните му прегръдки. По едно време видех кък убавата й главица се надига, а очите й ме дират.

– Идеята хич не е лоша! – каза она и се засме, па стана и влезна у водата.

Песъко се беше полепил по потната й, загорела кожа. Мислим, че вече споменах, че не беше грозна, ама пак да повторим. Или поне тогива така ми се е струвало. Секи кияк на пе-шеснаесе години арексва приблизително 98% от представителките на нежнио пол. Поседехме малко загледани у отблесъците на слънчевите лъчи по вълните. Стори ми се, че е крайно време да каем нещо и се обрънах къде ньеа:

– Имаш нещо на рамото…

– Какво? – она леко се стресна, нищо че не й бех казал кой знае кво.

– Песък… – загребах вода у шепа, посегнах бавно и внимателно отмих песъчинките от рамото и плешката й. Докосваньето беше гладко, меко, топло и приятно.

– „Песък“? – повтори она, ама си личеше, че нема нищо против, че съм я пипнал – Да не си от София?

– Да, бе! – избоботих – Ква София!? От Монтана съм!

– Монтана?

Подозирам, че Мария така и не разбра къде е Монтана през следващата една седмица, додек техната старозагорска група беше на летен лагер заедно с нашта. „Заедно“ е силно казано, оти они си имаха база, оградена с високи ламарини и подлежаха на доста по-строг контрол от назе, ама се пак ние с ньеа редовно бехме заедно. Отебах приятелете и колеги подрастващи пияници и общо зето се влачехме с Мария почти деноношно. По капанчетата, по плажо, по редката горичка, из градчето…

Она беше почти на осемнаесе и ни еднъж не ми демонстрира фалшивио свян на моите наборки. Тва, че не се превземаше, ме караше да се дръжим по-уважително с ньеа, отколко бех свикнал да го праим обикновено. Беше готина седмица. Не мислиш за нищо неприятно, осен за тва, че скоро сичко ше свръши. И се укопчваш у желанието да земеш колко се мое повече по-бръже. Верно беше убава седмица. Она се бъзикаше с диалекто ми и с тва, че съм по-миничък, а я й го връщах кък си знам. Мария беше по-опитна от мене у некои отношенеа, кое закъде си е. И ми показа сичко, къде знаеше. Или поне немам причини да се съмневам, че го напраи.

Коги групата нги си поиде, моите приятелчета ми се качиа на главата. Не спреа да ме ебават кък съм одил по фустата на каката. Най-много се майтапеше Ваня, дека я млясках преди Мария да се явне. Една вечер се напих и я завлекох по-далеко от огино, ама место после работите да се укротат, она стана още по-злобна. Докъде й не казах, че повече не сакам да я видим, що ше я удавим у морето. Тогива настъпи вселенски покой и си доизкарах летнио лагер без кудкудякане покрай мене.

С Мария си бехме разменили телефонете. По онова време имаше само стационарни телефони, мили деца. Никви джиесеми, никви айфони, вайбъре и путки майни. Само стационарни телефоне. Висиш до ньего като изпразнен уй и чекаш да звънне у уреченио час. Ако не си там, работата е заминала.

Чувахме се сравнително често. По един-два пъти на седмица. Знам, че сега изглежда смешно, ама тогива не беше така. Междуградските разговори беа скъпи и наште многозначително пуфтеха, коги дое сметката.

stara-zagora

Макье й и баща й имаха годишнина от сватбата у краю на октомври месец и щеха да одат некъде на екскурзеа. По-големио й брат па рекъл да се възползва от отсъствеето нги и да си води гаджето на вилата. И те ме те мене, клатим се у влака. Ше одим на госкье на Мария. Помним, че се чуствах важен. Винаги съм си падал по каки, па и они си падаа по мене, ама се пак да те поканат у другио край на България си е некък престижно за един пубер недоносен.

По телефоно преди да тръгнем рекох да се напраим на отворен. Она ми каза, че влако пристига преди да е свръшила училище и требва да я изчекам на гарата, та да дойде да ме земе. Я отсекох, че ше намерим училището й и я ше я зеем. Мария беше доста скептична, ама ми каза адресо и ми обясни кък да стигнем. По таа улица на север, по онаа на изток, на третата пресечка на юг… Записах си адресо и не запомних нищо друго.

Кой да ти знае, че след османските зулуми от Руско-турската война през ядо осемстотин седемдесе и седма – седемдесе и осма годин Стара Загора е построена кажи-речи на ново и оно по Хиподамовата система? Демек улиците са ориентирани според световните посоки и се пресичат под прав ъгъл.

Кой не знае, се научава по труднио начин. И я така. Слезнах на гарата и се заоглеждах безпомошно. Немах никаква представа накъде да фанем. И таксита немаше, а я стисках лисчето с адресо на училището като умрел – цвекье. Срам, не срам, рекох да питам. Избрах си неква продавачка на весници. Пръво, що беше убава и второ, що се пак беше некво длъжносно лице у наивните ми очи. Да, ама она с юбезна усмивка ми каза същото. На север, на изток, на не знам къде си…

Положението резко стана доволно недъгаво. Знаех телефоно на Мария наизус и моех да й се обадим от некой булфон, ама она беше на училище, а не у тех. И компас се не бех сетил да си земем. У планината мом да се опраим със световните посоки без никаква грешка, ама виж, у град, не е баш така.

Зех да скитосвам навам-натам с раницата на гръбо си. Два чифта боксерки, два чифта чорапи, две тениски и една книга. Кво му требва на човек на тия години? Оно сигурно ви е станало ясно от самото начало, че немах никъв шанс да намерим училището. Неква гимназия помним, че беше, ама вече изобщо не мом да се сетим ква.

Скитосвах по убавите, широки и равни заралийски улици къде час. После спрех за една цигара и рекох, с присъщото на секи тийнейджър чуство на драматизъм, че сичко с Мария е безвъзвратно загубено и требва да се врънем на гарата, па да си фанем следващио влак за наобратно.

И таа задача ми се не отдаде особено лесно, ама те, най-после, след два часа обикаянье, плувнал у пот, успех да се доберем до жепето. Без да се оглеждам пойдох къде гишетата, та да питам коги има влак за Монтана. Вече се свечереваше и у наивното ми съзнание се редеха сценарии за тва кък прекарвам нощта на пейките преди гарата.

Тамън се наредих на опашката и чух познат глас:

– Мислиш да си тръгваш, без дори да си ме поздравил? Разочарована съм…

Изврътех се стреснато. До мене стоеше Мария. Явно беше малко по-разумна от мене. Целото й лице беше добродушно, само леко снизходително усмихнато. Я изпуфтех нещо поди носо си, колко да се опитам да си запазим достойнството, ама вътрешно си знаех, че съм претръпел плъно пораженее. Съшнус, сега като го разпраям и осъзнавам колко едновременно невинна и смешна е подобна ситуацеа, ама тогава умирах от срам.

Та да компенсирам, вечерта у неква кръчма бих един приятел на Мария, къде се подпичкосваше с мене (явно си я арексваше човеко и не беше особено очарован от присъствието ми), после он събра трима убавци и съответно они биха мене, нищо че дадох подобаващ отпор. Накраю се напих и не помним кък съм стигнал до тех. Ама оно е ясно – първо на север, на третата пресечка на изток, после на юг, запад…

Убаво момиче беше Мария. Уф, кък верно се казваше… Много ме е яд като не мом да се сетим нещо. Кък и да е… Стара Загора па е два пъти по-убав град. Още повече, че сега вече съм наясно, че съм способен да се загубим насегде и предпочитам да разчитам на познати или у краен сючай на таксита.

 


 

P.S. Този петък (11 март) Торлака пак ще гостува в Зара, но този път, не за да се види с Мария, а – с читатели. Заповядайте на представянето на втората му книга „Автономията????“ в бар Drums от 19 часа.
И, не се притеснявайте – никой няма да го остави сам да се лута из града. Любезните домакини, от Кафе-книжарница „МисълтЪ“, които организират събитието, ще се погрижат да го доставят на място.
Линк към събитието във Facebook тук . 

Advertisements