Гледам по телевизора некъв Рамбо от Ямбол гонил бил бежанци по границата. Пали атевето, бръмчи из чукарите, а като фиксира групички прегладнели, каталясали, умрели от студ нарушители, си плювне у шаките и ела, че ми требваш! Изловил бабаито барем дваесетина пишман диверсанти. С голи ръце, при тва…

Пръво си викам „Тоа човечец кък па не земе да си намери смислено занимание? Они бежанците и без тва им требват само неколко дена на наша земя, та да видат къде са попаднали и да дават мило и драго, ако ще у разнебитените си от война дръжави да се врънат, само и само да се маанат оттука. Кво има да ги гони? Ние си имаме железна ваксина срещу пришълци. Биеме им една ударна доза смрад, мизерия и пръвична омраза и они веднъга драсват от България накъде им видат очите“.

kauboj

После обаче вникнах у некои детайли и разбрах, че човеко ич не е толко прос, колко ми се е видело от началното. Пръво, новината за подвизите му се разпространи из социалните клюкарници за има-нема една цигара време и го превръна у едва ли не национален герой. Сички му се възхищават и викат, че бил „корав“, патриот бил, не знам кво си бил. Е, тук-таме имаше и по некое саркастично подметанье, ама колко за семе. Огромното мнозинство от ората беа готови и паметник да му дигнат, ако требва.

Я постаменто си го представям така: стиснал дръжките на атевето като умрел – дуня, приклекнал у напрегната поза, без да допира седалката, се едно сере у нужник, навел се напреде де че ли е късоглед, а физиономеата му като на куманис, вперил поглед у светлото бъдеще… Сега, нема кво да ви лъжем. И я като секи българин сакам да ме величаат и да ми дигнат паметник, па и се влияем бая от тва, кво ше каат ората, та веднъга смених позицеата и станах защитник, при тва ярустен, на Рамбо от Ямбол.

Още повече, че попаднах на втори, още по-железен довод, че он мое и да дава мръсна газ у шумако, ама не е фанат у гората. Тоа убавец, те така, между другото, подфрълил, че нема да е зле щом дръжавата не мое да си варди самичка границите, да му дава по педесетачка на бежанска глава. Те така, зарди услугата. Он па щел да дарява париците на домове за сираци. Верно ше го напраат национален герой, я ви казвам. Нещо средно между капитан Петко войвода и Робин Худ.

И ми дойде втори акъл. Викам си „Що па да му не откраднем и доразвием идеата? Така и така цел ден се чудим от кво да умрем“. Понеже немам атеве, пръвоначално ше гоним бежанците пеша. Тамън ше се поразмръдам, че покрай тия зимни празници съм се опрасил здравата. За нула време ше фанем стотина диверсанти, ше ги връжем с три синджира и айде у пръвото РПУ, да си ми дадат наградата.

Отделям дваесе лева за мене, а другото за сираците. После си купувам атеве, може и втора употреба, и разширявам бизнесо. Пей сърце! Имам идеа и за нещо като ловен туризъм на бежанци. Ше водим разни богати, отегчени от живото пукъли с мене. Срещу скромно възнаграждение ше им показвам кък да обезвреждат таа сган (я не съм случаен; у трети клас тренирах малко джудо, преди да се отдадем на таблата). И они доволни, и я доволен. И дръжавата доволна, оти й вардиме границите. Само бежанците нема да са много доволни, ама голема работа. Они и сега си кинат дреите от отчаяние. Ше дават репортажи по телевизоро за мене, а нищо чудно и да останем у историята.

Само едно ме притеснева. Кък ше разпознавам бежанците от местните жители на граничните райони? Оно сичко е оголело, обосело, брадясало и отчаяно от живото. Лика-прилика са си. Ама ше измислим нещо. Ако се откажем пред таа дребна труднос, за къде съм? Айде, пожелайте ми „наслука“!

Advertisements