Print
Глава Пръва

Ега измре таа гад!

„Тва изрева с плъно гръйо полицаю на целото поречее, Витали Парената въшка, и се фръли пръв у атака през барикадата, дека беа дигнали поди селото. Он беше принципен човек и не си зе сюжебньото оръжее за тва чутовньо сраженее. За сметкя на тва беше предупредил манку по-израншко, че знаа, че у сека къща у селото има тъпкач, напраен от кормилнио лос на ЗИЛ или проврътена фоберка, та да стрея с патронье. И че нема да арестува никой, ако си донесе тва своеобразно огнестрелно оръжее.

Беше го казал, оти таа биткя беше въпрос на чес за ньего като сюжител на редо у едно блато у период на бръз полуразпад, кво представлева нашта дръжава, мили читатейе. Сакаше съсеяньете му да не се праат на улави. Даже напреки, место да ги арестува, щеше да почерпи у оремаго свите след битката. Само да доат.

Млого народ се отзова на тоа призив, ама я ше ви разкаам за по-интересните въоръженеа, а тъпкачете и препраените фоберки ги еби у гъза ти, предполагаеми читатею!

 

Кък казах, полицаю не си беше зел сюжебното оръжее. У едната ръка стискаше като умрел – дуня, тесла, а у другята – чук три кила, модел от пръвата световня, ама с ново дръжайе, от убаво изсъънала свинаковиня.

Веднъга след ньего с неочеквана за телосложенеето си пръгавина и отскокливус, прерипи почти като кък Стефка Костадинова омаа набръже ония двеста и девет сантима, помните, и наш Рачо Изклесяко. Беше докачил само един железен клин за цепенье на боторе. За ньего живото на Джеймс Фърчърхаус, познат у селото като Сиджимката, та да е по-лесно за произнасанье, беше по-важен и йоз собственио му, едва ли не. Светиня, кък се вика.

През послегньата годин без нещо, откак двамата беха станали нещо като роднини, Рачо одеше секи петък у къщата на англичанино, който от своя стрън дискретно му буташе двеста лева направо у джебецо. После Рачо кинеше синджиру с триста километра у час къде пивницата. Уж на заем ги зимуйеше тиа парици, ама и на дваминцата нги беше ясно, че тва ше се връне колко умрел йоз гробищата. С двеста лева у тва село, Диви дол се вика, знаате ли човек кво моеше да си причини на црънио дробец и на панкреасо за една недея? Чудеса от храбрус, я гаранцеа ви давуйем. Изклесяко винаги се раздавиняше до крайнус. Яденье и пиенье до безкрай. А при Едноведжата за стек цигари, а при Шугавата за цел день, на отрупана маса. Ама ората са казали, че кой не видиш у кръчмата, нема да го видиш и на барикадата, ли така?

Та, кък ви бех заказвал, за разлика от твръде безкорисните и принципни намеренеа на полицаю, Изклесяко се фръли у бою с такъва ярус, че учуди свето. Двамата се стовариа връз нападатейете на селото с целата бойна злоба и самоотверженус, къде беа способни на ньеа. Като скандинавски берсерки направо. А след тех нарипаа и другите защитници.

Сичко се сючи набръже. Тъй като беа подготвени за нападението, наште ора не чекаа длъго. Щом тарторо на ония излезна от джипо си беемве ебем ли го къв модел, у тевното кво да видиш, и каза „Дайте ни англичанина, Пенко и Еделин, да си поговорим насаме“, бою настана. Йоще повек, че на сички нги беше ясно кво ги чека, при положенее, че тоа убавец небрежно дръжеше АК 47 у ръки. И оно на фоно на десетина-петнаесе добичета, дека наизлетеа йоз другите колици, до една лъскави, спрели преди барикадата. Сигур на обща стойнус нади два милиона евро, там негде. Краднати йоз Германеа, оно албенацете само тикива карат.

– Я съм Пенко! – излете се Жаблето с мощен вик, нищо че му притрепери гласецо, он прелете нади импровизираното загражденее йоз камънье и дръвя с един як колец за домати у ръце.

– Я па съм Еделин! – и он прерипи с една коса, дека исвисте, се едно сака да напраи най-големио откос у годините на ударничеството – гласецо му също исвисте, ама меджу зъбевцете, а не у въздуйо. Па после препцуйе за пръвица у живото си – Те съг ше ви ебем макята!

Те, че дойде ред и Джеймс Фърчърхаус, по прекор Сиджимкята, да размести бая големото си и безформено тело. Фаровете на луксознио автопарк отсрешкя осветия табелата с името на селото. Оно се знаа по стара блъгарска традицеа, растреяна с ловна пушка.

– Я па съм Джеймс Фърчърхаус! – каза он със спокоен тонь, твърд като лиските на Дувър – Моите съсеянье у Диви дол ми викат Сиджимката. Яжте ми уя, изклесяци, ше ви разфъргам като мокри пръцале!

Он разтвори елегантното си пардесю и извади йоз уньетрешенио си джебец нещо, дека ако ви не каам кво е било, никогиж нема да се сетите. Ама, айде от мене да мине, ше ви напраим сведущи. Синджиро, дека Ламбо Слекшото си връзуейше с ньего магароко Добрин. Ако ги помните, помните, тва си е ваша работа, я съм писал вече за тех. Долнио край на синджиро изтропа на разроненио асфалт. Барабар с капистрата. И приоденецо и он се фръли у бою с целата ярус, на коя беше способно луничавото му, мазно същество.

Иззади тех йоз тевницата излетеа йоще барем десетина човека ли, животни ли, знам ли кък да наречем тиа сътвере безподобни. Там беа и Свилко, и Братан, и Марин Циганино, и он беше там. И тоа дрътио, требва да го знаате, Данчо Муфтата, на Свилко баща му, и он се стръча като младо яре къди ония и се фръли у бою с най-големата решимус, дека имаше на таа достолепна възрас. Демек шашав старчок, ми е мисълта. Дръжеше у жилестата си ръка, дигала ияди пъти секи земеделски инструменкь, дека съществуйе на таа земя, една гьостерица и се развръте на сви посоки като ала.

Никой не беше очеквал, че у тоа тлъсточ, Рачо Изклесяко, къде се не беше подигал цел живот от масуту, има толко енергиа и пръгавина. Он отскочи само с едно краканье на връйо на барикадата, а следващата му стъпкя го изфръли баш преди тарторо на ония клесове. Даже Валери Парената въшка, дека беше стартирал пръв у защита на живото, здравето и ебем ли ги тиа полицаете вече кво защитуйет, осен контрабандни канали (он не беше такъв), изостана нанадзаде.

Оня опитен мутраген остана учуден и изстрея един откос напосоки. Само един патронь запари Изклесяко по ушето, а другите зафръчеа негде назад. Яроснио му замай с клино за цепенье на дръва обаче беше с хирургическа точнус. Он обикновено не се мореше да си осигурева огрево, а или си купуйеше нацепени дръва, или възлагаше тва задлъженее на сестра си, ама тоа път се раздаде на сто и десет процентевци.

Главата на албанецо с блъгарско гражданство, оно се знаа, се отвори като мек орей и он се слече с поглед, дека у ньего имаше безсловесен въпрос „Кво стана тука, бе!?“. Груана на асфалто, а мозъко му, конку и манку да беше, се разплисна из незаплънените бабки. Ньеговите ора погледаа като пресисали неколко секундечки. После дигнаа кой кво оръжее имаше и натиснаа спусъцете. Кой успе да смогне, де. Барикадата беше яка. Се народ, дека бранеше послегньото, къде му беше останало след могъщото разграбванье и бездръжавие.

Я сега да се врънем неколко време нанадзаде, та да видите кък се стигна до тоа бой…“


Още от трилогията „Северозападен романь“ – „Автономията????“ – „Май ше ни бъде…“:

Трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com

 

Advertisements