„Северозападен романь“ – гъз път да види? Част 9

Имало едно време едно феодално разцепление в една средновековна държава, наречена България. Някой си княз, вече историята не помни кой, получил владения в средата на нищото. Явно просто са искали да го отстранят от междуособиците за трона. Знам ли, може и да не е така… Може би е само легенда, но фактът и е факт.

В средата на Северна България съществува един малък град, на който ония в БАН му казват Кнежа, но всички местни наричат КнежЪ. През лятото там жегата е нетърпима. През зимата пък студът не може да се трае. За добро или лошо съм бил и през двата сезона там.

DSC_0077

Първия път, когато отидох беше един пек, дето щеше да ни пръсне главите. На мен, на жена ми и на шестмесечния ни син,третия поред, когото заведохме на гости на голям приятел от студентските години. Асмата, гълъби, пасторалната картина, външната чешма, гостоприемството на родителите му, засилиха приятното усещане, неминуемо носено от вечерния хлад.

Повторих в последните дни на миналата година, макар и да нямах такова намерение. С Фенерски щяхме да правим представяне в родната му БЕла Слатина. Аз тръгнах от Търново. Но така и не стигнах. В някои случаи волята е по-слаба от природата. Всъщност, май във всички случаи.

Марио и Ценко, най-добрите приятели на Фенерски, дойдоха да ме вземат от Плевен, защото влакът ми безнадеждно закъсня. Никога няма да забравя този 29 декември 2014 година. Драпахме като животни с колата до Кантона, само на четири километра преди БЕла Слатина. Вееха едни ветрища, дето само на връх Ботев съм виждал такива. Няма 112, няма снегорини, няма нищо. В крайна сметка не издрапахме, имаше десетки закъсали автомобили, цяла върволица, и се върнахме в Кнежъ.

DSC_0091

Към четири през нощта, когато излязох да пикая, опа, да уринирам, патката, опа, пенисът ми замръзна. Буквално се сви и стана колкото кутрето ми, щом го извадих. Минус 19. И вятър. Както казват метеоролозите „Усеща се като минус 25“. Та интересен град е Кнежъ, но да се върна към представянето на книгата там.

Както си спяхме У бай Либен във Вълчедръм, ми звънна телефонът. Девет сутринта. Препил. Преуморен. Искащ да дремя, поне, докато скалъпя пет-шест часа сън. Не, телефонът си звъни. И то с непознат номер.

– Ало, Стоян Николов? – приятен женски глас, притежателката му е на около 40 плюс, помислих си, докато се опитвах да се изтръгна от света на сънищата. Потвърдих, че съм това същество, толерирано от съдбата поради незнайни причини – Съпругът ми онзи ден е намерил личните ви документи на един банкомат в Бяла Слатина („Изпратих жена ми да тегли пари“, включих аз). Ние сме от Червен бряг и сме ги оставили в полицията.

– Благодаря ви, ще минем да ги вземем… – гласът ми излезе като на миньор с трийсетгодишен стаж.

– За нищо, приятен ден – каза жената.

Не знам коя е, не запомних, честно. Макар и да ми се представи. Благодаря й искрено , всъщност, благодаря на нея и на мъжа й. Ще му дойде времето и да ги почерпя, сигурен съм, Вселената си знае работата.

И тогава ми падна пердето. Щом затворих телефона. Мойта кифла, безспорно, най-красивата жена, която съм виждал през живота си, безспорно, майка на тримата ми сина, безспорно, единствената, с която искам да прекарам живота си, безспорно най-голямата шматка в тази част на Млечния път, отнесе голямо овикване. Толкова голямо, че и Фенески в съседната стая се събуди.

DSC_0101

Изпих триста грама ракия и изпуших четири цигари, преди да съм си измил зъбите. Ракията беше мил подарък от съпругата на бай Либен, с пожелание за авторите. Тоест за мен и Фенерски. Добре, че имаше двор, та обикалях по него, пиех и пушех. Иначе сигурно щях да крещя още. Нищо че Фенерски ми казваше, че няма проблеми да идем и до Червен брЕг.

За мен проблем имаше и се успокоих трудно. Обещах си да си държа документите в себе си. Не го правя, разбира се. Не е първото, нито последното нещо, което си обещавам и не изпълнявам. Както и да е.

В Червен брЕг мина леко, слава Богу. Приятната жена в „Паспортно бюро“ ми даде каквото трябваше без да ме разпитва много, само с усмивка, а аз се опитах да й обясня, че жена ми е шматка, но получих един поглед в смисъл „Да, бе, да!“.

Пристигнахме в КнежЪ в ранния следобед. И пак при големия приятел от студентските години, малко мезе, много ракия. Печката бумти, аз, жена ми и той. Фенерски, разбира се се прибра У БЕла Слатина, както би направил всеки човек, който изпитва нужда да напълни гърдите си с въздуха на родното си място.

DSC_0098

Пък да видите какво чудо беше в читалище „Борба“ в КнежЪ. Да, не беше дошъл целият град, да, имаше сравнително малко млади хора, но „Северозападен романь“ беше посрещнат подобаващо. Аз и издателят му – също. За четенето подписването на книги да не разказвам, предлагам аз. Няма да ми е за първи, нито за последен път, та да не ви втръсва.

Месец мина оттогава. Точно месец и един ден. Еба ли го, май беше готино. Ясното е обаче, че за спомен от последния ден от първото турне на „Северозападен романь“ ще си нося завинаги белег на лявото бедро, тъй като през нощта в тъмното се лепнах на печката, която така пасторално бумтеше в стаята, където с жена ми спахме прегърнати, без да ни пука нито за лични карти, нито за романЯ. Пукаше ни само за това, че сме заедно и турнето е свършило. А аз чаках новото, въпреки физическата и психическата умора. Вниманието на хората е опияняващо. Искам пак! Този път в повече градове!

DSC_0116

Да се изпролетее, да сме живи и здрави, да приключа ръкописа на втората част на романя, наречена „Афтуномеата????“, пък ще свършим и тая работа. Айде довиждане и до нови срещи, да ви еба! И в никакъв случай не я карайте „умната“ опитвал съм, ужасно скучно е!

 

Ето как минаха и останалите дни от турнето:

– Предисловие: Кога нема път, път ше прокараме

– Част 1: „Северозападен романь“, майна!”

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“

– Част 3: “Торлака си е за Карлуково открай време”

– Част 4: “РоманЯ у Вратцата”

– Част 5: “Градо и те така те!”

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

Advertisements