bela-slatina-2

На 29 декември трябваше да присъствам на представянето на „Северозападен романь“ в Бяла Слатина. Третата среща с почитатели (настоящи и бъдещи) на книгата, след тези във Велико Търново и София, но първата, организирана на родната й земя. В дивия и митичен Северозапад, чиято лоша слава се носи чак до националните телевизии, а пък и до Брюксел.

Да. СевероЗАПАДНАЛА България я наричат и обидата ми от това маргинално определение за родния ми край е двойна, защото знам, че той се намира в подобно положение основно, защото политиците ни са ПРОпаднали, но това не променя фактите. Нещата тук са зле, очевидно е за всички ни. Особено за съпричастните и милеещите за това място. За родените и израслите в него. Сред дивните му красоти. И сред обитателите му, способни да се надсмеят и на най-големите си неволи и нещастия. Научени да оцеляват напук. Въпреки всичко.

Като никога, повтарям, като никога, тръгнах от Търново рано, за да си хвана влака в 11:50 от Горна Оряховица. Идеята ми беше да съм на гарата поне двадесетина минути преди да пристигне, за да си организирам нещата както трябва. Да не ме спрат метеорологичните условия, които винаги изненадват разпадащите се институции на държавността ни и да пристигна в Бяла Слатина няколко часа преди представянето, за да поразгледам този град (един от малкото в България, в които не съм ходил) и да мога да се запозная с феновете на романа в неформална обстановка, преди да сме започнали официалната част. А почитатели оттам има доста, хич да не е. Не само заради писанието ми, но и заради това, че издателят ми, Николай Фенерски, идейният двигател на „Резерват Северозапад“, е оттам.

Аз си уважавам почитателите. Те за мен са по-скоро приятели, макар и да не ги познавам лично (поне повечето от тях), отколкото някакви хора, които се наслаждават на чутовната ми литература, а аз замятам артистичния си шал с небрежен жест, докато вътрешно получавам душевен оргазъм, еякулирайки на значимостта и фундаменталността на литературата, която правя. Ако някога се взема прекалено на сериозно, ще се гръмна собственоръчно, казвам ви. Няма нищо по-дразнещо от „величията“, които мислят себе си за по-висши от останалите и смятат, че творбите им ще останат безсмъртни. Безсмъртна е само тъпотията, драги. Но, както и да е, да се върна на вълнуващото си пътуване.

Автобусът от Търново за Горна Оряховица дойде в момента, в който стъпих на спирката. Е, как да не умреш от кеф, ми кажете? Качих се, седнах на предпоследната седалка и се зазяпах в задника на контрольорката, която с финес обикаляше между по тясното коридорче между местата. Без забележки. Направо брилянтен. В Търново жените с хубави дупета хич не са дефицит. Може би, защото там световните посоки са три, а не четири – нагоре, надолу и по стълбите, но това е друга тема. А и жена ми ми чете словоблудствата от време на време, та в своя защита ще кажа „Беше като крокодил в лицето тази контрольорка, само теб си обичам, миличка!“.

Дойде женицата, усмихна ми се любезно (с крокодилската си физиономия, миличко) и след като ми прибра лев и петдесет, отговори на въпроса ми:

– Да, най-късно в 11:30 трябва да сме на ж.п. гарата, господине.

Разтопих се от вселенски покой и постепенно погледът ми започна да бяга от задника й и да обикаля заснежените хълмове наоколо. Даже се отдадох на неподплатените си с нито един лев мечти да си имаме къща в две от близките села, които се намират само на няколко минути път от старата столица. Няма да казвам имената им, че ще се вдигнат цените, ако направя реклама.

Всичко хубаво си вървеше, казвам ви честно. Навън едно снежно, но слънчево, особено след като изкачихме баира и се заспускахме към Лясковец. Красотичка и половина, усещаш как суровата душа на природата прониква във всяка твоя клетка. И се изпълваш с вселенски мир, хич да не е…

И тогава изведнъж ме сполетя първото премеждие за този дълъг ден. Както си караше, без да изпуска телефона от ухото си през цялото време, шофьорът изведнъж отби на едно разширение на пътя. Автобусът изръмжа предсмъртно, разтресе се в конвулсивен гърч и изгасна.

Минутите затекоха по-бързо. Водачът изскочи навън, запиля се някъде покрай двигателя, а Горна Оряховица все така не помръдваше, долу, в ниското. Застинала, напук на моята целеустременост към нея.

Тази любовна песен с елементи на садо-мазо групово извращение с моята многоуважавана от десетина човека, три котки и две кучета персона, продължи точно двадесет и седем минути. Поне според дигиталния часовник над шофьорското място. Автобусът така и не се съгласи да изпълнява служебните си задължения, въпреки че водачът му продължи да дрънка по телефона някакви нелепици (явно се съветваше с разбирачи от автомонтьорския бранш), а с другата ръка чоплеше из двигателя.

Тогава се зададе другият търновски автобус, който ходи до Горна. Аз поне за два знам де, може и да са повече. Дразни ли ви многословието ми? Мен понякога да. Но само като пиша, тъй като ми писва, иначе обожавам да чета простотиите си.

Другият рейс обаче свързва старопрестолния град с центъра на родното място на Атанас Буров, та хич не ми беше оферта по вкуса. Разстоянието оттам до ж.п. гарата е няколко километра, но какво да се прави? Облизах раните си и се качих. Това беше и единственото ми безпроблемно пътуване за деня.

Слязох още преди вратите да се отворят докрай и скочих на първото такси, защото комфортната преднина, която бях набрал уверено в началото, се изпари яко дим. Напротив, бях убеден, че ще закъснея, въпреки че съм безнадежден оптимист. Или вятърничав идиот, както искате ме наричайте, бийте ма, убичам въ!

Шофьорът на таксито беше истинска енциклопедична личност. Един съвременен Иречек, да ви кажа честно. Разказа ми надълго и нашироко за раздялата с бившата си жена, която била нимфоманка и обиколила цялата им махала (и с трите си отверстия), а накрая я изоставил, когато я намерил в леглото с брат си и двамата си първи братовчеди.

На опитите ми да го накарам да даде малко газ отговаряше с отривисти кимания с глава и абсолютно никаква деятелност.

В крайна сметка влакът не беше закъснял (като никога) и го изпуснах за две минути. Буквално го видях как клати тромавия си, омазан с машинно масло, очукан дирник на запад. Натам, където исках да отида. Май съм прекалено тъп и не се сещам, че за да живея нормално трябва да забегна на няколко хиляди километра по на запад, от любимия си Северозапад, но всеки си носи кръста…

Одрънках три часа, три кебапчета и тридесетина страници от новата книга, която зачетох наскоро, на гарата в Горна Оряховица. Седях навън, на една навявана от сняг пейка и си четях, напук на подозрителните погледи на служителите на „Охранителна полиция“ и неодобрителните такива на слизащите и качващи се пътници за Полски Тръмбеш, Велико Търново. Дряново, Царева ливада, Попово, Шумен и къде ли не. Моят влак заминаваше в 14:43 и измъкване нямаше.

Разбира се, той закъсня. Нещо, което ако се беше случило с предшественика му, щеше да ми спести много главоболия, но в конкретния случай имаше всички шансове да ги мултиплицира многократно. Защото влакът пристигаше в Плевен в 16:00 часа, а представянето на книгата в разположената на около час път дори и в добри метеорологични условия Бяла Слатина започваше в 17:00. Тоест, на косъм. Положението все още можеше да се спаси обаче…

Особено след като с Фенерски се чухме и уточнихме, че той ще изпрати двама свои приятели да ме вземат с кола от Плевен. За да не чакам автобус и да не се климбуцам с него сума ти време.

Впоследствие всъщност се оказа, че автобуси изобщо няма заради метеорологичните условия, но по време на пътуването от Горна за Плевен аз тъкмо на тях се радвах, стоейки в коридора на препълнения влак и гледайки през заскрежения прозорец как покрай нас прибягва безкрайната степ, покрита със заслепяващо бял сняг и бръснещ вятър. Зимна приказка. Сурова красота. Безметежност в най-чист вид. Радвах се като луд на шарено, както се казва в Северозапада. И нека да мина на нашенски диалект, след като вече навлизам в родния си край, какво мислите? Каквото и да мислите, все ми е тая. Щом ме четете, би трябвало да знаете, че съм невменяем. Май все още не в медицинския смисъл на думата, но определено става все по-трудно който и да било да ми вмени каквото и да било… Както и да е.

Другарете на Фенерски, Ценко и Марио, страшни пичове, ви каам, ми дръннаа, като слазуйех от трено и ми рекоа, че ще доат след полвин час, оти „тука си е ебало макята“. Я пръвоначално не сфанах баш, ама коги видех колко силен ветър бръсти нанавуняка и къв клинч е сфанал све, манку от манку ми стана ясно, да се еба.

Обикаях таа плевенска гара като некъв полверняк не полвин, а цел час, а но ги нема и се по нема. Да, пак намерих неколко булки да се огледам, та да минуйе времето, ама за пред мойта убосница сакам да каам, че они па беа сгодни у главите, ама па пръделниците нги не биеа на кво удара. Кво да праиш, две добри нема, осен при ньеа, но се знаа. Женуту е арна отдек и да а погледнеш, да я еба.

Та дойдоа по едно време Марио и Ценко и айде у фолцвагьено. Пушенье, приказки за алкохол и разказо за тва, кък са се муанали у шибликите на доваджанье да ме земат, па времето си минуйе, ама и километри се отфръгат, да им ги турим мою километричнио и на шосетата проглобени. Но се знааше вече, че сме прекроснили работата и ше закъснееме, ама кво па толко!? Они ората ше разберат, ли са сички до един сътвере и моми, та дрънкат, па и са оттука, от Северозападо, знаат кво чудо е при назе.

Конку по се отдалечавааме от Плевен обаче, пъто толко по приличаше на сраньето на неко разпорен гъз, дека цел живот е ял само кисело млеко. Сичко се белее, със секи километър преспите по шосето стават се по-глибоки, а фолцвагьено гази ли гази геройската поди вещото ръководство на Ценко.

До Кнежъ се се тръпеше. Да кааме, че беше проодимо у зимни условеа, йоще повече зимни условеа у Северозападо. Ние све сме виждали и сме навикнали на големи и четврътити курове. Пцуйеме си у колата, ама се некък драпаме напреде. Фенерски ше напраи некоя занимавкя. Рече, че филмо му за Северозападо ше пущи, ше каа неко умнотия, ората ше се посмеат, па ние ше се довлечеме най-после. Да, ама друг път!

bela-slatina-3

Снег ич и не вали, ама снег навева, да еба. У тва равно пойе навева, та знаа ли се. Цел ден не било валело, ама пъто го нема. Откво излезнааме от Кнежъ, чудо на чудесата. Ценко обаче дръжи здраво краваю и фолцвагьено връви, та знаа ли се. Те го, Бела Слатина е на един уй место вече. Нема и пет километра. И тогива като се осуанааме у една котловина. Пиклива работа, да речеш, че е нещо страшно, не а. Един полегат баир стотина метра длъг ни дели от равното, дека, ако издрапаме до ньего, кажи-речи сме стигнали. Ама кък да издрапаме, като неколко камиона, десетки коли и два-три тира са се надупили преди назе, ми кажете? Седат и не мръдат, що камара ора са закъсали и не моат да префрълат троа пиклив брег. Не моат, що ветъро бръсти и фръга ли, фръга цели снежни преспи на пъто. А помош нема. Дръжава нема. Община нема. „Гражданска защита“ нема. Нищо нема.

Ценко обаче се не отказва и с пцувни, типично по нашенски, се връща у Кнежъ да фане некъв разклон през не знам си койо село, та да минеме оттамока. Вече е шес и нещо вечерта, ората са се изпопренадали за тва предстаянье. Обещали сме да съм там и на мене ми е скомино, та си немате на идеа конку ми е скомино…

bela-slatina-1

Добре, ама у началото на отбивкята за онова село се мъдри табела, турена на средата на пъто, че е затворен. Кво да праиме, айде пак на главнио път между ДВА ОБЩИНСКИ ЦЕНТЪРА У ДРЪЖАВА, ЧЛЕНКА НА ЕВРОПЕЙСКИО СЪЮЗ ОТ, СКОРО ШЕ СТАНАТ, ДЕСЕТ ГОДИНИ!!! Нема Европейски, нема Евроазийски съюзе, нема путки майни! Ние сме у изоставенио от институцеете и дръжавността Северозапад. На никой му не е през дедовио за тоа крайчец. Остаили са го пус да опустеа, ама ега политиците пусти да опустеат!

Що, като се врънааме у онаа нищо и никаква падина, дека стотици ора чекаха помуш от институциите, те тиа същите институции, дека кинат от залъко на ората, та да си плънат дебелите гъзере, седеаме там още два часа и половина. Звънеаме на 112 тамън три пъти. Никой не дигна. А моеше човек да умре там. Моеше инсулинозависим да получи припадък и да пукне. Моеше жена да роди едно от така оскъдните ни бебета у колата си, на мръзлицата. А мръзлица имаше за стра. Беше минус седам, ама ветъро бръстеше така урбулешката, та се осетуйеше като минус дваесе барем… Ората излазаа от колите си и обикаяя да видат кво да напраат. Ринеа с лопати снего, а он си се навеваше наново и наново. Пушеаме, пцуюааме, врътеаме, сукааме…

Ората, дека ни чекаа у Бела Слатина, ни звънеа барем петнаесе пъти. Да питат, да се поинтерсуйет, да подират вариантец кък да ни помогнат. Ниа па, като видоаме, че 112 нема да дигне, дрънкааме на Пътното, на „Гражданска защита на Общината у Бела Слатина“. Они не знаяли, че нещо е станало. На четири километра от градо им стоят стотици ора, заклещени у снего, а они не знаат кво става, молим ви се!!! Не знаат и коги ше дое „тежка техника“, та да се реши проблемо. Знаат само да смучат. И да си префръгат отговорността, и тва не пропущиа, ли си нги е короннио номер.

Ние обаче запазиаме типичното за Северозападо неизменно присъствие на духо и стрескащото околните чуство за хумор и Ценко почна да крой планове кък скоро ше заспиме, па после ше ни грабне белата смърт и айде, кой откъде е. Марио па обикая сто пъти по пъто, та да дири пролука, макар че беше ясно, че такава нема. Щели сме да пишеме бележка, преди да се окостиме, че нема да требва да ни къпат, що сме се къпали издзаранкя (Марио). Я го апострофирах, че съм се къпал, ама съм се усмръдел на БДЖ, та е по-добре да ме поизплакнат. Он па вика да сме се били опнали у такива пози, че като станеме на камик от студ, да моат ем да ни извадат от колата лесно, ем да ни груанат у ковчезите, без да се налагуйе да ни трошат на пръчета. Лудница ви каам. Смех насред снежната пустиня.

След два часа и половина висенье там, у онаа нищо и никаква бапка, на четири километра от крайната ни цел, на местото, дека тука си го знаат като Кантона, тръгнааме да се връщаме къде Кнежъ.

Че се врънааме, врънааме се, нищо че ни се наложи да бутаме една кола с деца вътре и не можеаме да помогнеме, що междувременно и пъто дотам беше затрупан от два-триасе сантима снег, па на места и от повече. Нищо, че издрапааме от преспите само що моите нови приятеле се беа сетили да си сложат вериги на гумите. Нищо, че пръвото предстаянье на книгата ми у роднио ми и роднио й Северозапад мина без мене. Нищо, че разбрах, че млого ора са били камара път, та да се видиме наживо и да пиеме по неко пиенье, па да нги дадем и афтуграфец.

Кво значенее има тва за институциите? Но нги не пука, че некой мое да умре там, па камо ли за мене, Ценко и Марио.

У моменто обаче и на мене ми е през дедовио за них. Избих си гражденскята позиция, нищо че вътрешно се възприемнуйем като сеянин, макар и почти да не съм живел у село. Седим у мою приятел, познат под яташкото наименованее от студентските ни години като Кнежанскио благородник, и юям рикиа, па попридавквам по некое дръво у печката. Таа зима за сефте се топлим на дръва и ми е млооого арно на душицата. Он поприхръква оттамока, що го напих като тараба набръже, а издзаранкя ше пробам пак да стигнем до Бела Слатина, та да подпишуйем неко книжле на орицата, дека са ме уважили, ама я не съм ги уважил. И чуството ми за вина манку понамале, макар че пак ми киселее у устата.

Ютре* ше почнат извиненеата, и моите, и на институциите, ма дано сички ора да успеат да се приберат поне за Нова година при близките си. У Бела Слатина, Северозападо, България, къде и да е по свето…

*Тексто е завръшен у пет без петнаесе, нощеска срещу триести декември.

Advertisements