tefter

Мислим, че сте забелезали, че се занимавам с писане у свободното си време, нали постоянно ви досаждам с тъпите си текстчета, кво да праим, като съм графоманче. Даже ми викат Златановио у село зарди тва. А аз колко свободно време имам, нема да ви казвам. Чудим се от кво да умрем по цел ден, нали съм трайно безработен и само по некоя заетос покрай изборете ме викат, та да чистим градинките у село, после ми дават по дваесе лева и да гласувам за… тайна. Та, пишем и пием, пием и пишем… Кога има пари за тутунец и пушим, но се знае.

От толко писане даже книга издадох, да се таковам у таковата. Они па ората зеа, че я арексаха и почнаха да си я купуват. Верно, истинските ми фенове са три-четири човека цифром и словом, ама пак е нещо, земат си некоя бройка и за подаръци на роднините, нали наближават коледно-новогодишните празници и горе-доле улаза свеж левец у семейния бюджет. Та, нещо ше изкарам като доход и аз явно. Мани другото, съм станал гордостта на фамилията, щото ме знаат вече и други, освен роднините и комшиите.

Да, ама славата, колко и крехка да е, си има своите недостатъци, да я треснем и нея. Жената, знаете я ква е съскотеща змийца, ме подкара на къси пасове и ми зе здравето:

– Айде бе, не видиш ли, че поради некаква необяснима причина ората ти купуват тъпата книга! Почвай продължението на романя, нема да се моташ, нали забелезваш, че турските сериали са по илядо епизода. Требва да се кове железото, докъде е горещо!

– Ние, торлаците, ковеме сичко на студено, щото обичаме да видиме зор. „Кое е лесно, не е интересно“ – опитах се да се напраим на мъж, а и да се помайтапим, ама она ме изгледа така, че чак сливиците ми фанаха ангина. Та, смекчих тона – Немам вдъхновение у момента, дай шишето с ракията.

– Нищо нема да ти дадем, ни сега, ни довечера! – казвал съм ви за онаа поза, къде ме съблазнява с нея – Зимай се у ръце и почвай да твориш, че требват пари за големио да оди на екскурзия. От училището щели да ги водат у Пазарджик.

– Къв Пазарджик ма! По телевизора казаха, че там се е наплънило с талибани! – сам си зех шишето.

– Не разсъждавай, а пиши, и двете не ти се удават, ама от второто поне ти пада некоя стотинка.

Она се фръцна и излезна, а аз отпих и захапах химикалката и едно тефтерче (нема да казвам с къв цвет корици, да не напраите паралел), кво да праим. Отпих и почнах да наметам идеята за продължението на „Северозападен романь“. Исках пръво да разбием сюжетните линии, та затва набутах камара несвързани бележки, инициали и препратки от една страница къде друга. Че пишем грозно е факт, ама си разбирам сичко, даже и кога съм го творил доста наквасен.

Редовете си вървеха един след друг. Явно съм имал връхновение, ама не съм знаял. „Упоритост требва у тоа живот, изкуството изисква жертви“, помислих си доволно, отпих голема глътка и продължих. Целото тефтерче изписах за един ден, честно ви казвам…

Да, ама тоа зверски труд ме запрати направо у кръчмата малко след като се стъмни. Краката ми сами си тръгнаха натам, нема как да ви го обясним, ако не сте го преживевали. Ама, ква лоша изненада, на вратата на кръчмата пущена решетката. „Нищо – помислих филисофски и фанах къде гастронома – Нали съм отвънка на решетките, а не вътре… У затвора гаранция кво ще ти се случи никога нема, та колко ще добър писач по тефтерчета да си“.

Оттука натам разправям кво ми е казал Стефан Дерибеснио, щото съм се напил като дивослатанчанин на сбор. Кога вече съм почнал да наливам чаша след чаша и да чувам сигнали от кораба майка, човеко ме извлекъл за ватенката от магазина и ме откарал с колата до нас.

Да, ама тефтерчето ми изпаднало и си останало у личнио му автомобил. Кога тръгнал да се прибира, Стефан спукал гума. Слезнал да я оправя и тефтерчето изчезнало мистериозно.

– Там беше, не знам кой го е зел! – кълне ми се он.

„Ти не знаеш, ама на мене ми се пече яйце на задника, щото си спомням само неколко страници от него… – мислим си аз. – Имам фотографска памет, ма толко съм запомнил само, да се таковам у пияната глава. А тия другите бележки, инициали и препратки са много важни. Важни са за целата дръжава, не само за мене.“.

Кво ше праим сега, не знам, да се таковам у таковата… Жена ми ше ме заколя, казвам ви. Ама, съшност, не е ясно как ше реагира. Все пак от време на време, докъде се натискаме, она иска да и връзвам очите и да й я наричам Темида…

Advertisements