zalozhna-kushta

Нали съм северозападен мислител уж, та съм излезнал на баира над село и размишлявам. Всъщност, ако требва да съм откровен, жената ме напъди от дом, щото съм бил забравил да платим тока и са ни го спрели. Верно е, забравих. Ама можеше малко по-деликатно да подходи, а тя вика колко й дръжи гърло:

– Непрокопсаник! Как па нема едно нещо, къде да ставаш за него, бе!?

– Е, да, седнахме с Джони Черепа у тех и от приказка на приказка… – пробвах първо с добро.

– Кви приказки бе!? Жена му ми вика, че сте изпили литър, канче и бурканче ракия! Ходим на работа, занимавам се с децата, пазарувам, чистим, готвим, перем… Едно нещо те бех помолила да свръшиш и ти не го свръши!

– Ама, то сички дръвени философи са като мене! – ударих по масата – Не можеме да се справяме с битийните неща!

– Къв философ си ти бе, льольо!? – май не бех успел да съм достатъчно убедителен, що тя ме изгледа изподи вежди – Виж, че си дръво, съм съгласна! Айде, заминавай при другите дървета у гората тогава!

Станах си решително от местото, как си се полага на една глава на семейство, и тръгнах. Връзвах си обувките барем пет минути, дано размисли и ми каже да се върнем, ама тя мие чиниите и диша на пресекулки от яд. Кво да правим, излезнах. А то един ветър и студ… Качих се на баира и се насадих под един вековен дъб, да ми варди завет. И почнах да размишлявам. Мина ми първоначалното вцепенение ала „А сега кво ше праим?“ и рекох да го избием на позитивизъм.

Има и по-зле от мене – мислим си. – Е го, преди не знам колко си века, казвали, че градският въздух правел човека свободен. Може и верно да е било, ама за тогава. Сега не е баш така. Ама хич даже не е така…

Нали ги гледам ония по градовете. Ама те са се скапали до немай къде! Одих оня ден с мою баджанак до Градо (така викаме на един от областните центрове у Северозападо). Той човекът е паралия, има два апартамента и един магазин там и ги дава под наем. Реститут, един вид. Там е израснал, ма после се ожени за на мойта сестра й и след некоя и друга година се заселиха у село. Не знам що, не съм питал, аз съм деликатен човек.

– Убаво си им е на тия тука… – казах, докъде подминавахме табелата, а Градо се ширна със сивите си блокове под язовирната стена. – Имат си работа, изкарат некой лев, вечер климатика включат и всичко им е наред.

– Баджанаак, баджанак! – разсме се той, та чак шкембето му се разтръси до кормилото на джипа – Добре ти се струва тва, къде го немаш! Кой е с работа тука, масово е на минимална заплата. Ипотекирал е апартамента, колата му е или пред разпадане, или е на лизинг и всеки месец киха пари на разни изедници като мене. Ама не как ти – тока и водата и си готов…

– И телевизията… – намесих се, та да си запазим мъжкото достойнство.

– Добре, и телевизията. А тука, ако взимаш неква мижава заплатка и требва да плащаш кредит, наем, ипотека, лизинг, да си пратиш децата на училище… Знаеш ли кво е? Ти, баджанак, си имаш градинката, кокошките, овците, Гуджо те чека за Коледа. Грееш се на дръва, та ти не пука за „Газпром“ и украинската криза; ако НЕК фалира, ше караш на свещи, ама нема да дзиндзирикаш. Не е те страх, че ше те уволнат от работа, щото немаш такава. Напълнили сте мазето със зимнина, ще обикаляте покрай печката от пръвия снег до пролецка… И въздухът чист, и водата чиста. Балкано на две крачки… И си имаш твой дом… Щастливец си ти, баджанак, ама не го осъзнаваш!

Баджанакът зави по главната улица и спре да си вземе наемите. Аз се загледах у витрините: „GSM втора употреба“; „Бързи кредити“; „Дрехи втора употреба“; банка; заложна къща; офис на фирма, къде набира работници за бране на ягоди у Англия…

„У село си ми е по-широко покрай врата“ – помислих си и само изчаках да си ме връне баджанакът, та да заседнеме с Джони Черепа.

Да, ама сега съм се свил до дъба и зъзнем от тоа ветър, къде ме реже през бъбреците като с нож. Ще пробвам да се приберем у назе и да се извиним на жената. Немам друг шанс. Иначе ме чекат пазарът на труда у Градо, ипотеки, бързи кредити, заложни къщи, дрехи, къде некой германец ги е носил, „Газпром“, НЕК… А сигурно и бране на ягоди у Великобритания.

Погледнах още веднъж от високото къде сгушеното ни у хубавата долина селце, погледнах и къде шарената есенна гора и ми се сви сърцето. Ами, ако мойта ме прокуди? Кво ще праим у тоа градски неофеодализъм? И тръгнах надоле със свито сръце. Стискайте палци!

Advertisements