gorni-lom

Сега чакаме да стане безопасно за спасителите, за да влязат на територията на взривения завод за утилизация на боеприпаси в Горни Лом. Изреждат се гений след гений, държавен мъж след държавен мъж да ни обясняват как мястото е инспектирано само преди няколко дни. Имало нарушения, но, видиш ли, те били отстранени… Сега чакаме. И близките чакат. Чакат чудо. „Живот и под ноктец се закрепя“, както се казва в оня, нашия край, там, където е заводът. Може и да е грозно и дори жестоко, но ще използвам още една поговорка от нашия край „Чекай, че си немаш работа“…

Защото оцелели няма и това е ясно на всички. Няма как да има. След като на километри от завода, в селото, са изпопадали стъклата от ударната вълна, как мислите, дали в оня кратер, дето е на мястото на завода, има оцелели? Да, грозно и жестоко звучи, но това е истината. Ако случайно всички работещи там не са били терминатори, оцелели няма. А чакането не е заради безопасността на спасителите. И това го знаем всички. Чакането е, за да се измисли правдоподобна версия, която да прикрива истинските виновници за станалото. И да се покрият някои следи, водещи в правилната посока…

Само преди месец и половина се видях с един много добър приятел, с когото не се бяхме срещали от поне петнадесет години. Знаете, от ония приятели, дето времето и разстоянието изчезват в момента, в който се видите отново. Все едно нищо не се е променило. Някое кило отгоре, някой бял косъм, но толкова. Разговорът си върви сякаш сте се разделили за последно снощи.

За разлика от мен, моят приятел беше останал да живее в Северозапада. От години имам комплекс, че съм ренегат заради напускането на родния си край в един от най-трудните моменти от историята му и поради тази причина искрено се възхищавам на всички упорити, силни хора, които пренебрегвайки себе си, стискат зъби и доброволно приемат мизерията, алиенацията и пейоративното отношение към Северозапада. И остават там, борейки се с откровения държавен геноцид срещу нашия край.

Разказа ми за всички битийни премеждия, които му се бяха струпали на главата през последните години. В романите на Юго и Зола ежедневната битка за оцеляване може и да ни се струва фикция, но днес, в XXI век, в Европейския съюз, Северозападът предлага не по-малко разтърсващи картини на оскотяване, живот ден за ден и издевателства върху самата същност на човешкото същество.

Обаче беше доволен. Защото най-после си намерил добре платена (няма да ви казвам колко „добре“, защото ще ви стане смешно, но за северозападните реалности наистина парите не бяха малко) работа. Да, познахте, в същия завод за утилизация край село Горни Лом, закътано в едно от най-красивите кътчета на Балкана, под първенеца на Западна Стара планина връх Миджур (2168 метра).

Загубил северозападните си инстинкти и прекалено префинен, или по-скоро наивен, аз започнах да се превъзнасям колко е хубаво, че си има стабилна работа, до която го карат всеки ден, че заводът се намира сред красивата природа…

– Каква ти природа, бе!? – в усмивката му имаше толкова горест, че чак ми се наежиха космите по тила – Никаква природа не забелязваш! През цялото време ти треперят коленете и се молиш да излезеш жив и след тази смяна…

– Добре, нали има правила за безопасност… – продължих аз в глуповато-наивната си стилистика.

Приятелят ми се смя дълго. Цялото му тяло се тресеше върху стола. Накрая чак изглеждаше все едно хлипа. Ето ви още една северозападна поговорка „Да не знаеш дали да се смееш или да ревеш“. После ми се извини, обясни ми деликатно, че явно нямам никаква редстава за какво иде реч и заговори.

В завода не се спазвали АБСОЛЮТНО НИКАКВИ ПРАВИЛА ЗА БЕЗОПАСНОСТ!!! Хората, които се занимавали с обезопасяването на боеприпасите, минавали някаква формална подготовка, колкото да знаят как да отхвърлят работа. Не се носели маски, ръкавици или каквито и да било други предпазни средства, макар и на всички да било ясно, че работят с изключително отровни вещества.

– Баща ми е там от няколко години, а се състари поне с трийсет. Буквално му опадаха зъбите, окапа му и косата. Боеприпасите се съхраняват навсякъде. Работи се с допотопни методи и машини…

– А проверки няма ли? Никой ли не санкционира собствениците?

– Санкционират ги. Идват проверки, затварят си очите за големите нарушения и правят предписания. После идват пак, слагат някакви смешни глоби и всичко си върви по старому.

– Значи има „чадър“ над завода?

– Има, и още как!

– А защо не подавате жалби срещу собствениците? Защо не излезете на стачка?

Това вече дойде в повече на моя приятел и той ми хвърли кос, мрачен поглед, в който беше събрана цялата болка на Вселената.

Защото, ако затворят завода, ние оставаме на улицата. Няма откъде да изкараме пари за елементарни неща. Мислиш, че ми е кеф да рискувам живота си и да се тровя само, за да изкарам до следващата заплата? Да не ми спрат тока, водата и да имам какво да купя на дъщеря си? Не, не ми е кеф! Но избор няма. Губя здраве, всеки път тръгвам с мисълта, че може и да не се върна… За да преживея. И чакам по-добри времена, защото, за да се бориш, трябва да имаш някаква опора. Ако организираме стачка тук, няма да си намерим работа в целия Северозапад. Защото едни и същи феодали държат всичко. А те са свързани с мутрите, с администрацията, с кметовете, с общинските съвети, с всяка държавна, местна и „бизнес“ структура. Пият си пиенето заедно и се радват на парите, които изкарват на нашия гръб. Ако надигнеш глава срещу тях, си свършен. Буквално. Може и да не те ликвидират физически, но ще те държат в мизерия до последния ти ден…

Замълчах си. Чуствах се конфузно, защото несправедливостите и абсурдите в нашата мила рОдина, които се струпваха на моята глава, явно бяха смешни в сравнение с тези, които бяха принудени да търпят съкрайнениците ми. В оня ъгъл на милата ни рОдина…

Няколко дни по-късно се измъкнах. Прекарах пет вълшебни седмици със семейството си в родното село на баща ми и се измъкнах. „По търлъци“, както се казва в Северозапада. Видях как хората събират стотинки за хляб, чух разговорите им, целувах ръцете на бабичките, помагах на старците да пренесат това, да закрепят онова. Все опити да се преборят срещу геноцида над Северозапада. Аз в тая борба участвах само формално, колкото да си измия съвестта, а сега хич и не участвам. Това е истината. От която ме боли, защото всичкото е показател какъв страхливец съм. Защото нямам достатъчно големи топки и я гледам отстрани. Пиша, гневя се, псувам държава и управници, но не съм „на терен“. И ме е срам от себе си.

Защото моят приятел за щастие оцеля; бил е в предишната смяна. В тази, която е чукала с чукчета мини, за да ги утилизира през XXI век. Смяната преди онази, която вече я няма. Няма я физически. Има кратери, разкъсани тела и високопарни приказки на тъпанари след тъпанари, които се правят на гении и държавни мъже.

Никакъв контрол не е упражняван, не се подвеждайте по приказки на министри и главни секретари! Всичко е само по документи, нима не ви е ясно, нали живеем в тази държава, в която всеки си прави каквото иска, стига да е човек на някого!? А отговорността се прехвърля като горещ картоф… Докато изстине. И след това остава само пепел…

По време на наводнението в родното село на баща ми, Говежда, за което говорих преди малко, гениите и държавните мъже оправдаха бедствието с природната стихия. Срещу природата не можем да се борим, нали така? После ходиха да разнасят лопати, чисто нови ботуши и сериозни, загрижени физиономии за пред камерите. Уж помагали.

Тогава не беше виновен дъждът и всички местни хора го знаят. И го казват, но няма кой да ги чуе. Вината беше на ония, които с протекции от властимащите изрязаха гората в Балкана и на другите (от същата клика), които не почистиха коритата на реките след пролетните наводнения. Безхаберие, безотговорност, едните си пият пиенето с другите, както споменах…

Сега няма как да изкарате природата виновна, господа гении, господа държавни мъже! Лесните отговори можете да си ги заврете под опашките. И в Мизия, и в Говежда, и в Берковица, и в Горни Лом единствените виновни за случилото сте вие!

Да ви е честито! Вчера вашите действия и бездействия намалиха населението на Северозапада с петнадесетина човека. Оставиха майки без синове, деца без бащи, прекършиха семейства в един само миг. Планът ви да затъркате цял един регион процъфтява с пълна сила. Явно сте го структурирали добре. Това обаче не ми пречи да мисля за всички вас, гении, държавни мъже и други утрепки, че сте чисти боклуци… И е крайно време да ви утилизираме, за да не утилизирате вие нас!

Advertisements