transseksualen-evrovizia3

Дирим я, дирим, нема и нема. Одих, одих, одих. Дирих доле, чък до поди ТКЗС-то стигнах, а но се разпаднало, стените изкрътени, ламарините от покриво продадени, работата е залезнала до циу. После пойдох на обратно. И пак дирих. Дирим тук, дирим там. Камъньете покрай шопката почнах да дигам, ако щете ми вервайте. Но, додек стигнах до горнио бели вир, цел ден си мина, я ви каам, па виа ако сакате вервайте. На замръкванье бех приклъцал кво се сетих. Навам, натам, налево, надесно. Нема и нема. Стана ми некво тъжно, мъчно на душицата. И седнах поди един орей, от едната стрън некво врабче дживджика “чучупей-чучупей”. От другата па щурец цръка. Убаво. Некво романтично. А мене ми се реве, да му еба макята. И слъзите текнаа. Не съм такъв човек, не съм сакал, така си стана от ньего си. Тъга. Безмерна тъга. Не а като да умре некой и да маанеш с ръка, па да го преживеаш.
Кък съм си ревал, така и съм се облегнал назаде и съм заспал. Унесъл съм се. Но млого емоции, млого стрес за един ден. Събудих се коги луната се беше качила манко нади Ръкино селище. И пак се разциврих, да се еба у главата. Лоша работа. Размекнал съм се. Мою ментор, мою леб, мойта сол… Нема го бе, ора, нема го. А гръбо ми изтръпнал та знаа ли се!
Тръгнах да се дигам. Ама нема диганье. Но паднал дъждец. Ама такъв ситен, ли знаате? Цинкал, цинкал и те така те. И кръсто ме боли, та не мом да мръднем. Чудих се на къде да се изповратим. А на лево, а на десно. Ебааа го, успех! На едно коленце и тамъъъъъън да се изпраим на крака, гледам некой стои преди мене. Дигам глава нагоре. Товарищ Путин! Викам си “Ебаааа”! А он казуйе:
-Здрасте, Янукович!
– Ама я не съм Виктор…
– Я да съм те питал? – товарищ мометално си смени образо и се превръна у бая голем грифон, къде лови риба с едната ръка, а с другата стрея по мечки. И донади – Я съм шефо! Нема да ревеш за Волен Сидеров, разбра ли ме правилно!?
Беше сръдит, я затва викам:
– Разбрах… Товариш Путин…
– Нищо не си разбрал, Кончита!
– Ама я не съм Кончита… – осмелих се…
– Кончита си! – изрева он и като замаана с таа въдица (додек ме сочеше с пушката у другата си ръка) ми отпори барем полвин образ. – Гадни толерасти сте сички вие, невъзвръщенци!
Ей, я ви каам, не изтръпех и издивех. Рипнах се от место и станах у поза нинджа.
– Абе, оръфляк! – викам колко имам сила. Ама у лицето му крещим – Да ме остаиш на мира и да ми кааш къде е мою човек! Единственио, къде милее за България! Не моеш да ме уплашиш! Я не арексвам Русия! Я съм българин, такъв съм се родил и такъв ше си умрем.
А он ми се хили и ме прегръща. Виа разбирате ли, товарищ Владимир ме прегръща. През рамо. И ми се радва. Вика:
– Чуй ме сега.! Или спираш да мислиш за Болен, или те изпращам като доброволец в Луганската република. Да я защитаваш и да евентуално да си пушечно месо. Има ли проблем?
– Къде е Волен бе ей!? – тръкам си слъзите у кората на орейо – Ако сакаш и у Уйгурия ме пращай! Я съм родоюбец!
– Я, виж ти къв си умник! И у Уйгурия мом да те изпратим! Волен вече го нема. Он е труп. Свиквай, товарищ…
Я ви казах, бех заспал поди орейо. У тоа момент се събудих. И гледам Волен се надвесил нади мене. С едни разширени зеници колко семка от тиква. С една мъжествена чеюс. С едно лъскаво кожено яке. Демек Волен си е! Абе кво да ви каам? Мъж, та дрънка. Вика ми он:
– Мани се не сръди на товарищ Путин! Седи си на гъзо и си питай дедовио… Я съм заминал, мене ме не мисли! Мою живот съм го дал за каузата. Ли знааш: “Южен поток, амфетки и тресканье на малки курви е важното, па другото ше го видиме, Баяне!”.
– Я не съм Баян – казах по навик, ама ми поолекна на душицата.
Успокоих се. И заспах като ората. И съм спал чък до преди манко. Ни знам кой колко време е минало, ни нищо. Он Болен явна ли се от негде?

Advertisements