Коги Братан Чворо отвори едното око и се поогледа, тамън беше тръгнало да се развиделева. Он така обичаше – седаше да пие горе-доле рано, нафукваше се като див змей горянин и си легаше да спи. По тоа начин ‘ем се пра’еше на дръво кък си требеше, ‘ем дзаран мо’еше да стане с кокошките и да си свръши некоа работа. А он работа имаше и отгоре.

Требваше му само едно примигванье, та да прецени обстановката. Кък обикновено, се беше гътнал от столо право на кревато с продънена пружина и беше се опростил кък си беше с дре’ите, без да маиня чръгата, къде покриваше чарфафете. И вкусо у устата му беше обичайнио – ‘се едно нощеска там се беа умъкнали млогочленно семейство порове, беа се изсрали и после беа умрели. Размръда се леко и усети, че левата ръка му е сфаната. „Остаревам” помисли он, ама не зар’ди ‘и’ядите иглички, къде пробожда’а маицата му, а що вече млого пъти подред се събуждаше ‘се у та’а поза, ‘се с тоа вкус у джуру’яко и с изтръпнала ръка, що спеше ‘се на една стрън и я притискаше. За ньего навико беше равнозначен на одрътеванье и, я би’ казал, че е абсо’ютно прав, да го разклатим…

Даже не стана нужда да си разтръква очите, а само се протегна къде масата и отлепи менчето. Като го поразклати, остана видимо доволен. Пак по навик беше оста’ил рикия баш колко за един фасец. „Само да съм си запазил и цигара”, помисли си Братан, ‘ма знааше, че нема да се разочарова. От къде годин’ беше укротил ‘сичките си бурни страсти и действаше като машинка.

С пъшканье се надигна до седешком на изкорубенио креват, без ‘ич да му пука от недоволното му скибуцанье. Извади последнио фас от кутиата, запали го и дръпна като невиждал. После отпи глъток рикия и изсъска блажено, ‘се едно беше олабил.

След нема и петна’есе’ минути Чворо вече връвеше по обраслата с капиняк алея покрай барата, забил глава у земята. Гле’аше да го не срешне некой, ама знааше, че нема такава опаснос’. ‘Ората и у селата вече се бе’а умулузили и работливио се’янин, къде се ‘дига с пръви петли, беше останал у царско време. Не на гнусарете НДСВ, а у царско, преди да се яват комунетата.

Братан беше се замислил, та си е ебало макята. Свръна покрай ‘лебарницата, префръли се през барата по мосто до големата топола, дека сестра му и Свилко се бе’а сгнявили за пръвица и се загледа у училището, къде му остана отдесно. У шашавицата му нахлу’а споменье от децвото му. „Закри’а го, да им ебем маменцето, да им ебем. Дечоро бил малко. Е, още по-малко ше става, като нема къде да учат.”

– Здрасте, Муфта! Къде е сино ти? – Братан си отвори вратницата и улете, се едно си беше у бащинията.

– Пак ли нещо е напра’ил, бе!? – отвръна Данчо и продлъжи да упрега магароко – Ше му скръшим вратняко, да се маане!

– Не а напра’ил нищо, мани човеко! – плесна го по кокайестата гръбина Чворо.

– Зак’во ти е тогива? – Муфтата го изгледа буцунешката изподи вежди.

– Ше разбереш, само да прика’ам пръво с ньего – издудня Братан.

– Беги го дири при баиро нади старио козарник. – маана с ръка дрътио – Отк’во си пада на врато, отоди сека дзаран преди слънцето да пъкне там и гле’а като пресисал у оня големио цер, къде расте на връ’о. Седи по турски къде час и се пули. К’во гле’а, ни съм  питал, ни ме интересува… Поне по т’ва време съм спокоен, че не връши некоа дивотиа, да еба…

– Айде, връши си работата, я ше и’ем да го вием – Братан пойде къде врътницата.

– Кажи зак’во ти е, бе, кв’и са тия тайни?

– Де мирни, бе, ти толко’ бръже ли си се родил, да те заеба у слеченио дирник! – сопна се Братан – Йоще довечерка ше до’ем да ти каам к’во съм намислил. И за тебе е добре, и за мене е добре.

– Кой знаа к’ва световна глупос’ му е забръмчала у шашавицата – прошъпня си замислено Муфтата и изеднъж окна – Дий, Марко, да ти ебем маменцето мило родно, да ти ебем!

– Ма, тоа изклесяк верно е тука бе! – изсумте запъхтено Братан, додека се кикерчеше по баиро.

‘Сичко беше кък Муфтата каза – Свилко седеше прекръстачил крака у глезеньете, беше опрел ръце с дланите нагоре на колената и гле’аше като улав у коронята на церо. К’во „като улав”, да се ебем и мене си? Он си беше улав.

– К’ви ги връшиш бе, Свилка? – опита се да изгле’да друже’юбен Чворо и се тръколи на ливадата като брез бивол у локва юли месец – Не съм те виждал от к’во те извадих да се не удавиш у Женскио вир. Ама и ти си един уръф’як… Мо’е ли у тоа гьол да се забъкнеш с вода, да те ебем у дре’ата, да те ебем?

Братан почека минута-две докъде му се успокой дишаньето, ама срещу неьего ни звук, ни стонь. Свилен седи и не мръда, като ‘се едно го обикаят стръшейе и се удзерепил у т’ва дръво, де че ли е видел макье си.

– Ти чуеш ли ‘секи ден бе, сътвер!? – окна колко мо’е Братан, ама веднъга се усети, че требва да действа с вазелин, ако сака да уврътоли другио у кълчищата, къде му беше нагласил.

Зат’ва Чворо пак се опрости на по’яната и зачека, като само си попцувкваше между зъбе. Не бе’а минали и три минути, нищо че Братан си мислеше, че е чекал поне пол’вин час, коги Свилен, без да ка’е нищо, се рипна от местото си и се спущи по врълото като сръндак.

Те тука да ви ка’ем к’во му се врътеше из сбръканото канче на тоа вепър. Он ‘сека дзаран седеше на тоа баир и зяпаше кък слънцето се ражда на хоризонто. ‘Ич не знаеше ‘що, ама т’ва беше единственото време от деньо, коги се чу’стваше спокоен и на место. Седеше, докъде слънцето се завреше баш у средата на коронята на тоа цер и спущеше един лъч къди челото му. С годините се научи кък требва да се мести според датата и сезоня и беше станал като строителете на Белинташ и Стоунхендж, да му се изфръли пръч у левото уше.

‘Одеше на баиро ‘секи ден, без изк’юченее, от моменто, коги го пущиа от болницата, след като го позакрепи’а от инциденто с висилкята. Нема лете, нема зима, нема дъж’, нема снег, нема ветър, нема пек. Щом пойдеше да се съвиня, Свилко си фащаше ташаците поди мишница и ‘ айде на баиро.

И днеска за пръв път некой сбръкваше теферичо му. Но само дзаран поди церо мозъко на Свилен работеше що-годе като ‘ората, зат’ва он си помисли, че Чворо е дошъл да му рипа на бой, що ебе сестра му. Таа мисъл обаче мина некъде у перифериата на съзнанеето му, що го беше завладел вселенскио покой, да еба. После рече, че не ще да се разпраа с Чворо, що нема к’во да си ка’е с ньего и зат’ва се сбръзи надоле по баиро. Приказката на Братан обаче го закова на место като се едно се беше ударил у зид.

– Чеки, бе, не бой се, нема да те бием!

Свилката беше готов да рипне на бой на ‘секи и за ‘сичко.

– Ти мене ли да биеш, бе, склепаторен!?

Като виде кък другио е свил пес’ници, Чворо побръза да свали напреженеето. Не, че го беше стра’. Он беше се бил на центъро на горньото село с поне дваесе човека на сборо и пак се не беше дал. Само че сакаше да му станат работите.

– Не, бе, сбръканяк, к’во си ми се удръвил, да те ебем у калците! Не щем да те бием, сакам да те женим.

– Да ме жениш!? – ръцете на Свилката на моменто увисна’а като мокри комбинезоне. Гласо му иначе беше провлачен, манко като на дебил, ама съга си личеше, че се е развлънувал, да го положим зади врато – За коя, бе, недоклатен?

– За Юбица… – фръли бомбата Братан и зачека, фнимателно загледан у очите на другио.

– За Юбица!? – повтори Свилен и протегна ръка да подири на к’во да се подпре, ‘що му светна преди очите, кък коги се беше изпущил от висилката – Ма она а млого ‘убава, бе…

– ‘Убава е, верно… – Братан беше доволен накъде тръгна’а работите – Ама млого те арексва. ‘Секи ден ми надува главата „Я млого го арексвам, а он ми не обръща внимание”…

– Кък да й не обръщам внимание… Я съм я…

– Кво си я? – Чворо се изрепчи и почти залепи чело у носо на Свилката.

– Нищо, нищо… – оня повече се засрами к’во е щел да ка’е, отколко да се стресна от зъбеньето.

– Кък и да е… – Братан се дръпна. Видеше се, че е доволен – Сестра ми разпра’я, че само за тебе мисли, не мо’е да спи, коги па заспи ви сънува кък тръчате къди залезо, фанати за ръце през нек’ва по’яна и се смеете като улави. Пита ме дали ше прика’ам с тебе, ‘що от ‘юбовна мъка вече си мислила да си пререже вените. Ти я знаеш, она е млого срамлива. Зат’ва съм дошел да ти предложим Юбица за жена, да ви еба.

– Срамлива… – Свилко пак се спре, що Братан рече на мръдне крачка напред.

– К’во ше ка’еш? Нема да те питам втори път, да знаеш. Само да си наясно, че ако сестрицата ми си пререже вените или се обеси зар’ди тебе, ше те застре’ям с бранике и ше те излежим у затворо с кеф.

– И она е съгласна, така ли? – видеше се, че Свилко е колеблив.

– К’во съгласна, бе! – окна Братан колко има сила – ‘Ли ти ка’ем, че она е като болна по тебе, бе! Коги идем дзаран да я будим, но целата й възглавница е подгизнала от цифки и слъзи.

– Е, добре тогива… – каза Свилен с наведена глава – Я съм съгласен. Я си я арексвам ньеа, що па да се не ожениме? Коги мо’е да я видим и да прика’ам с Юбица?

– О, ше требва да почекаш! Я ше идем сега у назе да й ка’ам убавата новина. Но сигурно ше й требват неколко дена да й влее у канчето тава неземно щастие, па тогива ше те викнем да се видите.

– Е, добре… – Свилен се обръна с гръбина – Я ш’си бегам тогива…

– Чеки малко бе, ли род ше ставаме…

– А? Кво?

– Ше идеш ли съга да ми купиш две-три кутии цигари от при Силва Едновеждата?

– Ма я не’ам пари у мене.

– Я ш’ти дадем – Братан си бръкна у джебо – Само иди, ш’то и я се развълнувах от тоа романтичен разговор и сакам манко да си почина. Беги, я ш’те чекам те тука те.

Свилката се сбръзи по изровеното шосе, а Чворо седна на един белосан камик до пъто.


Трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com

Advertisements