Ако некой не помни, беаме стигнале до т’ва кък Братан Чворо успешно си купи цигарки и на връщанье от кръчмата блажено сплати един фас. Он връвеше по улицата и от време на време с ебати кефа размръдваше език, та да оближе никотино, къде беше останал по зъбурете му. У тоа момент у шашавицата на Чворо се бореа три чу’ства, мисли, намерения, да му го намаам.

Пръвото беше пръвичното му възхищение от природата. Тоа уръфляк, кък ‘секи се’янин, обичаше и гората, и добичетата, и барата, и ветъро, и к’во неръкотворно нещо се сетиш. Беше тамън рикийно време (къде 5 часо следобед) и, докъде одеше къде них си, Братан зяпаше като невиждал свите баире, къде се спуща’а урбулешката къде ньеговото село. Беше месецо на гроздоберо, та горите по врълото изглежда’а ‘се едно си ял паприкаш, после си изпил кило скоросмрътница и си оповръщал на’иата – тука цръвенко, до ньего оранжево, т’ва све е заобиколено от яркодзелена буковина… Ветъро ту се супреше, ту из’еднъж пак забръстеше и носеше чък до небото, къде немаше облак и за семе, секви шареняци от фустата на баба ви есен.

„Целата гора прилича на чипровски килим, да го еба. Еба таа ‘убос’!” – помисли се Чворо и тръгна да вади нов фасец от кутиата, ама се отказа, що беше си рекъл да се прибере дом, да омете един ‘леб с последнио буркань месо от ланшното прасе, да иде у нужнико да поо’лаби, да си сипе едно менче рикийца и да го ома’а с те тиа те деветнаесе цигаре, къде му бе’а останали.

Некой мо’е да се запита зак’во точно деветнаесе фаса му требват за едно менче рикия. Истината е, че немам никаква представа. И господ не знаа к’во се връти из главата на един шашав северозападен пустиняк. Баш предчу’ствието, къде го обземаше, като си предста’и кък седи на масата, го караше аха и да се затръча къде дом. Загръната с избелела мушама, къде на ньеа некоги е имало жлъти, големи праскови, он се е облегнал на ньеа и се оригва доволно. Пробва се да фокусира телевизоро, присвивайки едното око…

Чворо обаче се съпираше със ‘сички усилия на во’ята, ‘що знааше, че та да стигне до блаженото състояние, до къде щеха да го доведат бурканьо свинско, менчето рикия и почти плъната кутиа цигари, требва да а тръпе’ив. „Сичко е по-благо, коги се позабави манко”, зак’ючи философски Братан, и пак се заслуша у ветъро, къде бръстеше ушите му и носеше нек’во сбръкано настроение, ‘се едно ти е жал, че свето отоди накъде зимаска.

Третото нещо, къде се врътеше из шашавицата на Чворо, беше сгнявенето усещанье, че, нищо че се беше проврел между капките у хоремаго, ше бере още млого ядове зар’ди сестра си. „Она таа си е за трепанье от’секъде!”, помисли си Братан и ядно сви пес’ници, ама и он самичък знааше, че т’ва нема да го бъде, ‘що обичаше сестра си колко мо’еше да обичаш роднина и щеше да й прости ‘сичко. „Кък мо’е да накажеш един човек, освен да му пукнеш канчето от бой!? – продлъжи да разсъждава нашио убавец – Е, кък кък! Млого ясно кък! Ела тука, жено мининка, да ти скроим капата я на тебе!”. Братан сбръзи крачка.

Мо’е да сте останали с впечатление, че т’ва, къде ви разпраам дотука те, е ставало камара време. Ако е така, нещо сте се убръкали. От хоремаго до домо на Братан и Юбица ‘секи мо’еше да стигне за десетина минути, та ако ще на врато да си оди. У интерес на истината, Чворо не един път беше минавал на врат т’ва ра’стояние. Он беше добър човек, ама си го мандръсаше северозападнио гявол – неутолимата ‘юбов къде скоросмрътницата.

– Юбке, я ела тука манко, да те видим! – изока Братан, коги си миеше ръките на външната чешма, след като беше свръшил с бурканьо месо, нужнико и подмиваньето.

Нищо, че се мандръсаше със ‘сички, Юбица се не беше ебала с лудио (поне не чък толко млого пъти), и знааше коги да се дръви на брат си и коги да склапа уши. Само по приказката му удеваше у к’во настроение е. Сега беше време за вторио вариант и она изприпка при Братан като младо яре, да я еба.

– Кажи, баце… – изчурулика Юбица, коги се ококоли връз ньего.

– Беги да ми сипеш рикийца от магазата…

– У к’во? – у’или се разоръжаващо.

– У менчето…

– О, значи днеска си рекъл да се разпръчиш, а шашю? – Юбица се дръжеше баш така, кък знааше, че ше улее под кожата на бакя си. Он обаче се седеше на положение и я изгледа като буцуняк.

– Беги да сипеш рикия и ела на масата, че сакам да ти обадим нещо, жено мининка.

Додека Юбица пресипуваше от големата, уплетена с пъздерки, дамаджана у менчето (не се бръкайте по умалителната форма; они си му вика’а „менчето“, а оно си беше кило и половина, да му го сложим), она се чудеше к’во е измислил Братан. Юбица знааше, че му е слабос’, ама също така й беше ясно, че коги скине въжето, бакя и е див, та си е ебал макята.

– Те ме те… – рече она, коги сложи менчето пред Братан, къде беше забил очи у масата и врътеше нервно един фас между пръстите си, ‘секи колко средноголемо кибабче.

– Седи, к’во ми стоиш нади главата, ‘се едно ми светиш! – она го послуша на моменто. Вече беше сигурна, че нещо млого сбръкано я чека. Бакя и я погледна у очите некък странно и се пресегна къди менчето – Ти, ли обичаш да се шишиш, жено мининка.

– Е, обичам да бием катерицата, ама мани така бе, бати, род сме, ‘ич да не е… – побръза да отвръне Юбица.

– Ама, оу, сбръканячке, ти си изфирясала отсекъде! – Братан отпи голема глътка, смукна от фасо с видимо удоволствие, изсъска и мина по-натам – Я да не съм извратеняк като тебе!? Кък можа да ти мине през кухото канче, че сакам да те мандръсам!? Запотребвала си ми! Се едно сте малко пачавретини у село, та да допрем до сестра ми…

– Е, но я знам, ама викам да се подсигурим…

– Е, честито, Юбке! – Братан се засме накриво – Вече мо’е да се пофалиш, че има човек, къде си си помислила, че ти сака, и си му отказала. Доживехме и т’ва!

– Стига така бе, баце! – за момент Юбица преодоле стра’о си и се изрепчи на бакя си – Пичката си е моя, ше се гнясам с кой сакам! А ти нема да ми се мешаш!

– Ше ти се мешам и още кък! – Братан така удари по масата, че пепелнико подрипна, а менчето изкънте като берковски ибрик – Ти подфана темата млого ‘убаво. Айде, кажи ми сега, душо блага, с кой сакаш да се гнясаш?

– Еее, – по ‘сичко си личеше, че Юбица нацело беше затрила контрол връз ньеа си – с млого ‘ора…

– Нема такива работи вече! – Братан пак надигна менчето. Пиеше рикията на глътоци, като вода, а сестра му знаеше, че т’ва ‘ич не е на ‘убаво – Ти си увръшала къде к’во има мъж между шеснаесе и шеесе у целото поречие…

– Е, не съм се ебала със ‘сички…

– Да си се ебала, време си имала! – бакя й пална нова цигара, а очите му вече се бе’а изцъклили като на електроженис’ – Кажи сега, с кой ти е най-кеф да се мандръсаш?

– Е, с Жею, май…

– Кой Жею?

– Е, знааш го, Жею от Г., къде беше у твою клас…

– Жею е женен и има три деца, ти разпоретино ниедна!

– Ей, баце, нема да ми прика’аш така! – Юбица опита да се дръжи на ниво за последно.

– Мирвай! – среза я Братан – Ше ти приказвам кък сакам! Дай да ти зададем въпросо по друг начин. С кой неженен урап’як най-млого ти арексва да биеш катеричоко?

– Със Свилко… – по отнесенио й глас си личеше, че Юбица отговара напосоки, колко брат й да и се маане от главата.

– Свилко, Свилко? – Чворо й я изгледа въпросително.

– Свилен на Данчо Муфтата, къде живеа до долнята тутма.

– И що тогива се не бу’аш само със Свилко? – процеди през зъбевци Братан, след като помлъча извес’но време.

– Е, ‘що но само с един ‘ич не е интересно… – отвръна Юбица нек’во ник’во – Един, два, пет пъти… и на човек му писне.

– К’ъв човек ма!? – Братан рипна от местото си и ‘зе да обика’я стаята като настинал конь по връшитба – Целото село ти се смеа, що си като кошче за сперма, ти ми прика’аш за човек! Беги ми се майняй от главата!

– К’во си намислил, батко? – попита Юбица на излазанье. Опита се да се у’или глезено, ама он така я изгледа, че чък я заболе’а бъбреците.

– Ше видиш к’во съм измислил, жено мининка! – нещо у спокойната муцуна на Братан накара Юбица да се разтресе у раменьете – Айде, беги да си начешеш шугата, що нема да го бъде още млого твойто.

– Ама, баце…!

– Нема баце, нема како! Да ти видим гръбината на моменто!

Юбица тресна вратата по-скоро от притеснение, отколко’ от яд. По стъпките й Братан разбра, че е сфрънала поди миндеро.

„Сигур’ се червисва и пудри, да еба таа крива нива, да еба! Нищо, я ше я турим на место йоще утре!”, Братан пална нова цигара и се пресегна за менчето.


Още от „Северозападен романь“ и продълженията му „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“:

Трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com

Advertisements