– Гошко!!! – възкликна жената и профуча край мен като торнадо в Оклахома – Абе, мамо, колко време ше те чекам да се прибЕреш домаска, бе Гошко!?

– Ама дрътия ли ми казА да връвим заглАва… – отговори Георги и подаде и лявата си буза за мляскаща целувка, след като отвърна на мечешката (но сърдечна) прегръдка на майка си.

– Абе, но баща ти си приказва на ушите. Он се е поболел от’к’во не си у нас… Брат ти е на антибиотици от стрес и он нема с кой да изпие едно пиенье със салатата отвечер. Мани го да си пра’и ветър на устата! Но апартаменто е на мое име. Ако требва ньего ше изгоним, ама ти се прибери, маминко…

– Нема да си доем, мамо! – Георги внезапно се освободи от прегръдката на майка си и отново хлътна в хола – Я съм ти казал: Ако брато доведе ньеговата, у назе ше стане страшно. Но толко’ народ у един апартамент… Ама, к’во да ти прика’ам – Ние ше требва да се пребатаме.

– Верно е, съгласна съм с тебе… – майката последва сина си в стаята и аз най-после успях да си поема въздух, след което закрачих притеснено след тях, изпълнен с любопитство – Ама но сега станА друго. На брат ти тъста и тъщата ше се местат на село. Они са от Песочница. И ше им остаат технио апартамент да живеат там.

– Они ше го накарат да ги гледа като одъртеат… Брат ми да стане зет на къща.

– Е, он казА, че му арексва тоа вариант, що верно да се не пребатаме у нас. А и они като се земат, ли ше требва манко да имат време да се усамотат. Я и унуче ше чекам вече от вазе. И двамата дръте пръчове стана’ате…

– Я съм на триесе годин’, има време – вече бях на вратата и видях, че Георги се усмихна самодоволно и посегна км цигарите си.

– Малеееееее, ГИоргииииииии!!!! Кво е станАло тука, бе!? Но ‘се едно бомба е паднАла! ‘Ма ти си у таа квартира от две недии и ше почнат да раснат гъби у холо!

– Но така си беше, мамо… Я нищо не съм правИл… – Георги се опита да се защити, но всички в стаята усетихме фалшът в гласа му.

– Абе, я да мирваш и да си до’еш у назе, че… Я за т’ва ли съм те гледАла… Да живеаш като скот… Но те тоа, къде ми се е у’илил от врАтата, те е подкокоросал, нема кой друг. Сигур’ те влачи по таралясници и те кара да пиете деноношно. И остаи другото – ти си станАл триесе кила бе, Гоше! К’во едеш, мамо? Нищо не едеш…

– Мани го тоа, тоа ми е приател от днеска. Дошол бил да види за к’во става на въпрос…

– Къде за к’во ста’а на въпрос?

– Те тука те… У нашио край…

– Абе тоа ше да е некой музувирин бе, Гоше. Кой до’е при назе или сака да ни ‘земе нещо, или ни лъже, че ше ни даде нещо. Ти си толко’ доверчив… ‘А’де мама да си те води у назе…

– Ама ше му ка’еш на дрътио да ми не мрънкя като пушим у холо…

– Ше му ка’ем кво сакаш, ГИорги, само си Ела…

– Ше си до’ем, ‘айде от мене да мине…

– А тоа тука ли ше го оста’иш? – каза майката, докато ме изблъскваше от вратата на хола, бидейки прегърната със сина си.

– Е к’во? Он ше се опраи…

Външната врата бе затворена с трясък и аз изведнъж усетих колко съм самотен. В този апартамент, в този Северозапад, в тази Вселена…

Advertisements