Отношението на северозападния човек към останалите може да бъде сравнено с доста сериозна доза правдоподобност с отношението на малките деца към непознатите. Както всички знаем, малчуганите първоначално не се чувстват комфортно в компанията на новопоявили се, което ги кара да се крият зад фустите на майките си, да плачат, да се тръшкат или да бягат. Впоследствие обаче те стават все по-любопитни и дружелюбни, а в някои случаи в крайна сметка се стига и до искрено сприятеляване между хлапето и доводошлия.

Разбира се, далеч съм от мисълта, че homo borealiocidenensis се крие и плаче, когато види непознати. Напротив. Много често се случва хората, попаднали по някаква причина в Северозападна България, или местни, имали неблагоразумието да посетят непознато селище в региона, да се крият и плачат горко. Непредизвиканата агресия, недружелюбността и дори една сравнително мека форма на ксенофобия, така характерни за първоначалното отношение на северозападния човек към непознатите, обаче кореспондират силно с притворената мнителност, характерна за невръстните.

Същото се отнася и за следващите етапи на опознаване между северозападния човек и приходящите – ако все пак успеете да избегнете почти задължителния бой по някакво странно стечение на обстоятелствата, местният ще ви покани на неговата маса (ако сте в заведение; обикновено конфликтите с приходящи се случват именно в заведения, макар и подобни сюжети да се развиват по пътищата, домовете и полетата на Северозападна България ежедневно). Той  ще ви почерпи питие (никога не го наричайте така; в Северозапада ще ви помислят за отявлен хомосексуалист, ако използвате тази дума. Казва се „пиенье”, но и това не произнасяйте, преди да сте го чули поне няколко пъти от местни. Опитът ми показва, че жителите на другите части на България не се справят особено добре със съчетаването на толкова твърда и толкова мека артикулация в една дума с някакви си 5-6 букви…), ще ви покани на неговата маса… Ако реши, че сте „печен” дори ще се заинтересува от вас по-силно. В такъв случай трябва да сте подготвен за още няколко пиеньета, както и за далеч по-непринудена комуникация.

Нека обаче да се отклоним, за да обясним на милионите ни любопитни читатели какво означава терминът „печен” в северозападния речник. Това на практика е вселена, както всяка специфична за homo borealiocidenensis дума, но в едно изречение: „Човек, който може да консумира огромни количества алкохол, без да се напива, има мъжкарско (ако щете мачовско) поведение , понася и притежава пиперливо чувство за хумор и запазва самообладание, каквото и да се случва около него”.

Ако преминете на това второ стъпало от комуникацията си със северозапания човек, ще останете наистина учудени колко откровен е той. При определено стечение на обстоятелствата може и да не са минали 15 минути от запознанството ви с някой местен и той вече да ви разправя на дълго и на широко как се е развел с жена си, защото му е изневерявала със съседа и сега се чуди дали малката му дъщеря е от него, макар и много да си я обича. Разбира се, би било хубаво, ако и вие си подготвите реципрочно откровение. В никакъв случай обаче не прекъсвайте словоизлиянията на събеседника си, колкото и да са многословни. Северозападният човек по презумпция не ходи на психолог и една от основните причини за това е, че използва околните за кошче за душевни отпадъци. Печелившата стратегия е, докато homo borealiocidenensis говори, да:

– кимате утвърдително с глава, всеки път, когато ви погледне

– отпивате от чашата си, когато той го прави

– вмятате по някоя реплика (не повече от няколко думи) в паузите, за да покажете, че слушате внимателно

Подобно поведение би ви помогнало да преодолеете окончателно и последните задръжки на новия си приятел към себе си. Веднъж надмогнал първоначалната си враждебност и мнителност, северозападният човек отваря цялата си душа пред събеседника си. Не се учудвайте ако, след като само няколко часа по-рано е искал да ви набие или най-малкото се е опитвал да ви предизвика, вашият нов приятел ви покани на гости у дома си, за да си попиете. И категорично трябва да знаете, че в повечето случаи не става въпрос само за приятелство на маса, повярвайте. Веднъж преминала през неистовите си родилни мъки, северозападната дружба е изключително силна. Почти винаги ще можете да разчитате на новия си приятел за абсолютно всичко, което е по силите му. А силите на homo borealiocidenensis са огромни, стига да поиска нещо истински…

–-

Щом се озовах в хотелската си стая, заключих вратата отвътре, пуснах климатика (беше ми много студено), взех си душ, свалих щорите и се мушнах в леглото с отчаяна въздишка. Чувствах се емоционално и физически изтощен заради твърде необичайните преживявания, които имах по време на пътуването си. Мислех, че няма да стана до другата сутрин, макар и да беше ранен следобед. Пуснах си телевизора, тъй като нямах сили да чета за приспиване. И какво да видя!? Телевизорът беше настроен на… канал за възрастни. Опитах се да го сменя, но което и копче на дистанционното управление да натисках, каналът не се променяше. Понечих да изключа телевизора, но бутонът сякаш отказваше да се подчини.

Мъчейки се да постигна някакъв резултат, неусетно се разсъних. Последното нещо, което исках да правя, беше да ставам от леглото, за да изключа телевизора, но май точно това щеше да се наложи да направя. Порното беше с извращения, но най-лошото бе, че усещах как нагонът ми расте. Никога не съм си падал по подобни неща, но явно нервната ми възбуда оказваше своето влияние. А толкова ми се щеше да си пусна „Дискавъри” и да се приспя…

Станах от леглото, както си бях гол и ядосано се насочих към телевизора, за да го изключа от копчето. Каква обаче беше изненадата (и притеснението) ми, когато входната врата се отвори без никакво предупреждение и вътре влезе, не, по-скоро нахлу, камериерката. Носеше кърпа, сапун и тоалетна хартия. Аз инстинктивно покрих гениталиите си с шепи, а тя само махна с ръка пренебрежително и каза:

– ‘Се едно нищо не съм видела… Оста’ам тия работи у банята и изчезвам. Не знам таа стаа урочасана ли е нещо, ама кога и да влезнем, се порно се гле’а тука… Само да ви предупредим, господине, политиката на хотела не позволева да укарвате курвентии у стаята си. Ако сте ча’ па’ толко’ загорел, до автогарата има неколко таралясника, ама требва да ги лашкате на природа, що шефа се сръди. Иначе от мене ако зависеше, нека ‘ората се ебат на во’я…

Момичето, тоест камериерката, беше на не повече от двадесет и имаше най-милото лице, което бях виждал през живота си. Чипо носле, светли, направо ангелски очи, красиви, сочни устни… Сами разбирате, че не знаех как да реагирам, като ми наговори тези неща. Когато влезе в банята, аз побързах да се облека набързо и да изхвърча от стаята си. Щом натиснах дръжката на входната врата обаче, тя изскочи от банята и застанахме лице в лице. Изгледа ме малко подигравателно от глава до пети и каза с лека усмивка:

– Нема за къде да бръзаш. Они тиа, къде ти разпра’ам, през деньо не са там. А и, ако ше ‘одиш при них, по-добре да си земеш некой капутник. Що они имат ‘сички познати и неколко ‘се още неоткрити от науката венерически болести… Ма, като те гле’ам ти си си пич. Манко си сгазен де, ама ча’ па толко’ да се отка’еш от живото и да го обрънеш само на порно и боклучор… Ти си знаеш, я нема да ти се мешам…

–-

Изхвърчах от хотела като тапа на новогодишна бутилка шампанско и влетях със страшна сила в първото попаднало пред очите ми заведение. Беше уютно, с красиви сепарета, облицовани с червена кожа, големи маси и плазмени телевизори, на който излъчваха среща по снукър между Рони О’Съливан и Джо Дейвис. Когато сервитьорката дойде, й казах машинално:

– Едно мокачино, моля!

– Не’аме такова. Избери си нещо от менюто.

В Северозападна България уважителната форма „ви” на практика почти не е позната. Не съм сигурен дали местните биха я използвали, дори ако президентът посети региона. Да, говори се в множествено число, но само когато става въпрос за първо лице единствено число. В крайна сметка реших, че обстоятелствата изискват да употребя известно количество алкохол, за да отпусна напрегнатата си до пръсване нервна система и си поръчах малък коняк с черно кафе.

Сервитьорката ми донесе голям коняк, но вече нямах сили да се противопоставям на случващото се с мен и послушно отпих доста сериозна глътка, преди да изсипя две захарчета в кафето си. Заведението беше абсолютно празно. Загледах се в брилянтната игра на Рони О’Съливан и след още няколко глътки коняк бях готов да се отпусна назад в сепарето и направо да задремя, когато вратата се отвори с трясък и вътре влетя доста висок мъж на около тридесет, облечен със светлосини дънки и карирана риза.

Без да се церемони много той се запъти направо към бара (сервитьорката изпълняваше функциите и на барман) и отдалеч хвърли някаква банкнота върху него:

– СИпи ми едно пиенье! СИпи си и на тебе, ‘що’ мама ми е казАла преди икиндия да не фукам сАмичък…

– Не мо’м да пием, на работа съм, Гоше.

– Ти май сакаш да ме обидиш ми се види… – мъжът каза тези думи с усмивка на уста, но в гласа му подскачаха метални нотки – Ли знаеш, че млого бръже се сръдим, ‘що’ ми е плитко обиждалото? Виж, че ви е празна пропадналата кръчма, нема с кой да си ка’ем едно „наздраве”, да го еба!

– Имаме един клиент е те там те. Беги се чукни с ньего, ама да го не закачаш, ‘що’ веднъга ше се обадим на СОТ-о, да знаеш!

– О, я тоа го не бех видел! Сега ше идем да му отпорим ушите! Виж кък се е свил като неко’ плъж. А сотаджиите мо’е да ги викнеш да дойдат да ме разведат за дедовия. Я колко пъти съм ги бил свите…

Младият мъж взе току-що налятата си чаша от бара и тръгна с уверени стъпки към мен.

– А, наздраве, баце! – каза той и протегна чашата си напред. Побързах да последвам примера му. – О, ама ти немаш! Верке, я дОнеси на човеко едно пиенье, нема да ми седи тука на празни ясли!

В интерес на истината не бях изпил и половината си коняк, така че чашата ми определено не беше празна. Чукнахме се и събеседникът ми изля съдържанието на своята в гърлото си, след което примлясна и се провикна:

– И на мене дОнеси още едно! – после се обърна към мен – Я тебе не съм те виждАл тука…

Сервитьорката, за която индиректно разбрахме, че се казва Верка, чевръсто донесе питиетата, а Гошо я попита, преди да съм успял да измисля какъвто и да било отговор на въпроса (по-скоро констатацията му):

– КАжи сега, да зеем да го маанем един път ли, к’во да напраим? Я приказвам с ньего като с човек, а он седи и гледа като пресисал…

– Нема да закачаш клиентелата! – отговори тя раздразнено – Гоше, писнало ми е от тебе, чес’но да ти ка’ем! Ти си ‘бахти вепъро! ‘Сички те дразнат! Ако само разберем, че го притесняваш по некакъв начин, нема да стъпиш повече тука! Е но, я тръпим, тръпим, ама вече до гуша ми дойде от простотиите ти.

– Я тебе притеснявам ли те? – Гошо се наведе към мен през масата и ме погледна в очите. Не отговорих – Ви’аш ли, нема му нищо на човеко! Седи и гле’а като то’столоб. Верке, майняй се оттука! Я ше пием с новио ми приятел, а ти само ми дигаш кръвното.

– Предупредила съм те да си знааш… – с тези думи сервитьорката се върна зад бара и започна да мие някакви чаши.

Честно казано, не знам как да продължа разказа си. За по-малко от час бях напит до състояние на безпомощност, слушайки безкраен разказ, който мога да предам само по бегли спомени:

– Не мо’м да се разберем с тия ‘ора и т’ва си е. Баща ми сака да продава парцелата у село. Я съм от Студено буче. Та, рекъл е „ше я уринем и те т’ва е”! Я му викам „Де ‘земи закротИ манко, но сеги и у София да сакаш да продаваш нещо, не мо’е да земеш кьорава стотинка”. Ама он ме не слуша. Сака да пра’и ремонт у апартаменто, що брат ми ше се жени. И щел да изкара неко’ лев от парцелата и да тегли заем, та да закръпи положението. А я му викам „Абе, да те ебем у главата проста, да те ебем, у тоа апартамент ше’есе квадрата сеги живеаме четири човека. Ако и брат ми доведе сна’а, къде ше ни тураш, на ую си ли!?”. Ама он е неразбрАн и те т’ва е. „Не! Я них не мо’ем да ги оста’им на улицата”. А я му викам „Абе, дай да дръжиме парцелата, ли дрътите умре’а, мо’е да си го напра’име на виличка там. Идеш си събота и нед’я, копнеш тук-таме, па си седнеш вечер на теферич и пиеш неколко пиеньета на ладовина”. И друго му казАх „Ти изтегли един кредитец и им дай седем-осем ‘и’яди лева да изле’ат на квартира. Барем три годин ше откарат с тия пари, без да требва да плащат от технио си джебец”. Ама он като се уврътолил покрай тоа ремонт: Не, та не! Мене накраю ми писна и му викам „Е ние щом ше си живеаме тука ‘сичките, я ше зе’ем да обикаям покрай на брата женицата. Она е згодна, да я еба.” И к’во си мислиш станА? Тоа дрът живодерник се разбесне и ме изгони от назе. Сеги я съм на квартира. Ама си я плащам самичък. Кък? Не ме питай. Краднем та знае ли се! Е т’ва пиенье, къде съм си ‘зел, не’ам пари да си го платим. Ама ше качим на пироньо, к’во да праиш. Они ме знаат у таа кръчма. Я съм изпил тука два мерцедеса и три гарсониери. Едно време имаше пари, да му ебеш мамата…

– Аз мога да платя сметката, няма проблем… – макар и пиян (бяхме вече на третото голямо), осъзнавах, че провеждам разговор (по-скоро съм слушател на монолог), който може да ми бъде много полезен, що се отнася до работата, заради която всъщност бях дошъл в Северозападна България.

– Я ако на такива като тебе чекам да ми плащат сметките за пиенье, жив съм умрел. Седи си на гъзо, ти ме кефиш, я ше платим твойта сметка…

– Но нали казваш, че нямаш пари?

– „Но нали казваш, че нямаш пари” – повтори той с гротескна физиономия и подигравателен тон – Немам сега, утре мо’е да съм милионер. Никой не знае. Ше пишем и твоите пиеньета на пиронь, па ше ги опра’ям. Нема да ме мислиш. Ти ме кефиш, не знам що, ама ме кефиш. Айде да те водим у квартирата. Ше купиме две-три шишета, ше викнеме некой курволяк и ше си изкараме кък требва.

– Но аз съм пиян и уморен…

Очаквайте продължението на „Северозападният човек и другите” скоро🙂

Advertisements