Реалността

Родният край е от първостепенно значение за всеки северозападен абориген. Разбира се, както за всичко останало, така и относно тази категория, homo borealioccidenensis има собствено мнение, което не съвпада с това на останалата част от човечеството. Преди да вникнем в разбирането на местните обаче, нека се опитаме да дадем поне приблизителен отговор на въпроса „Що е то Северозапад”?

Истината е, че едва ли може да се определят категорично границите на Северозападна България. Както заради културната дифузия, която помага схващания и практики, характерни за homo borealioccidenensis, да се разпространяват извън пределите на традиционното му землище, така и заради това(колкото и да е невъзприемчив),  че той привнася в живота си характерни за съседите си черти. Условно можем да кажем, че на изток Северозападът стига до долното течение на река Искър, на юг до билото на Стара планина, на запад до границата с Република Сърбия, а на север – до река Дунав.

Сърцевината на региона определено са административните области Видин, Монтана и Враца, но трябва да се направят редица уточнения. Например на изток река Искър в никакъв случай не действа на северозададния гений като Берлинска стена. Километри, дори десетки километри на изток от нея се усеща неповторимият дух на homo borealioccidenensis и неподготвеният наблюдател би могъл да остане с впечатлението, че вече е влязъл в бърлогата му. На юг пък някои региони от Софийска област, които се намират близо до старопланинското било (например община Ботевград), като че ли изконно принадлежат на Северозапада. По манталитет на населението, говор, светоусещане, традиции…

Що се отнася до западната граница, тя на пръв поглед изглежда кристално ясна, защото все пак съвпада с държавната ни граница. А простата логика подсказва, че за да си в Северозападна България, все пак трябва да си в България, нали така? Нищо обаче не е толкова еднопластово, колкото ни се струва първоначално… И на запад, и на изток от границата с Република Сърбия живеят представителите на етнографската група торлаци. Нека се опитам да се изразя колкото се може по-внимателно: торлаците в Чипровския Балкан са много по-сходни във всяко отношение с торлаците от Княжевацко например, отколкото с българите от Тутраканско. Същото важи и за торлаците от Нишко, които много по-лесно биха комуникирали с тези отсам границата, отколкото със сънародниците си от Нови Сад.

Може би най-безспорна изглежда северната граница на региона, но в културно отношение и това не е много сигурно, защото на места в района на юг от Дунав все още има компактно население, за което са характерни влашките културни традиции, език и светоусещане. Това чисто и просто означава, че обиталището на класическия homo borealioccidenensis на места не достига до реката.

Северозападният регион е надарен изключително богато от природата. Създателят се е забравил, когато е раздавал плодородие и красоти на този край. На една сравнително малка територия има изобилие от планини; всъщност, планината е само една – Стара (ако, разбира се не броим Предбалкана, но ние не го броим…), но тя опасва подобно на бумеранг Северозапада от юг и запад. Разнообразието в надморската височина е впечатляващо – като се започне от няколко десетки метра в крайдунавския район и се стигне до първенеца на региона връх Миджур (2168 м). Сами разбирате, че в комбинация с плодородните земи, тучната планинска растителност и екологичната запазеност на региона, това дава възможност за упражняване на абсолютно всички селскостопански практики, характерни за страната ни. Местните биха могли да имат устойчива и стабилно развиваща се икономика, основана на най-модерните европейски норми за развитие на селските райони и „зелени” практики. Биха могли, ама нямат. И пукната стотинка нямат.

Тук наистина са едни от най-плодородните земи в страната ни. Северозападна България обхваща Златията и част от Мизия, които в исторически план винаги са били много богати житоносни райони. Сравнително гъстата речна мрежа, която извира от Стара планина и пресича равнината, за да се влее в Дунава, пък осигурява възможности за лесно поливане на посевите – условия, което не е в наличност например в Добруджа, наричана „Житницата на България“. Ще си помислите „Ами щом има такъв потенциал, защото тогава е най-бедният регион в Европейския съюз?”. Потенциалът си е потенциал, мили хора…

Планинските райони на Северозапада са отлични за животновъдство. Обширни пасища в подножието и склоновете на планините, големи билни заравнености, покрити с тучна растителност чак до есента… В миналото населението в планинската част на Северозападна България се е издържало почти изключително от животновъдство (и занаятчийство в такива центрове като Вършец, Берковица и Чипровци). И се е издържало добре. Сега преобладаващата част от наследниците на това население целогодишно са на ръба на оцеляването и са принудени не да отглеждат животни, а да живеят като животни. Защо ли?

В Северозападна България са най-близките до столицата речни пристанища. Това би трябвало да означава, че голяма част от стокооборота от Западна Европа за София и Южна България ще минава през Видин, Оряхово, Лом и ще създаде нови работни места и просперитет в региона. Би трябвало да означава, но не означава…

Homo borealioccidenensis „пати от главата си”, както обича да казва самият той. На неговата природа е чуждо да се подчинява на каквото или когото и да било. Макар и жителите на останалата част на България често да обвиняват северозападния човек, че не се бил вдигнал на борба по време на Априлското въстание, те говорят така само защото не познават историята на собствената си страна.

Поради недостъпността си и сравнителната си отдалеченост от Истанбул и големите центрове на османската власт по българските земи homo borealioccidenensis можел да се радва на комфорта на едно доста символично турско присъствие в първите векове след падането на Втората българска държава. Особено в планинската част на днешния Северозапад. По онова време най-цветущото селище в целия регион бил град Кипровец (дн. Чипровци). Няма да ви изнасям лекция по история, ако искате да научите нещо повече, търсете информация и четете. Поради стратегическото си положение в подстъпите към проходите на Западна Стара планина, жителите му можели да се радват на специален статут и там на практика не живеел нито един турчин. Нещо повече – турците нямали право да замръкват в Кипровец (това, разбира се не е прецедент; доста български селища се ползвали с подобни привилегии).

Всеки би си казал „супер им е било”, още повече, че огромната Османска империя и близостта до Средна Европа давали възможност на кипровските търговци и занаятчии да реализират огромни продажби и да трупат впечатляващи богатства. През 1688 година обаче местното население се вдигнало на масово въстание, без оглед на привилегиите и заможността си. Разбира се, не се вдига само Кипровец, а цялата планинска част на Северозапада. Въстаниците се сражават както само homo borealioccidenensis може и за кратко успяват да вземат в ръцете си контрола над всички земи чак до сегашна Монтана. Там турските войски и унгарските им съюзници разбиват бунтовниците, а впоследствие завладяват селище по селище от въстаналите в Балкана, опожаряват ги, разрушават ги до основи и изселват почти цялото им население. Цветущият доскоро край никога не се съвзема напълно от този жесток удар.

През първата половина на XIX век пък в Северозападна България избухнали повече от петдесет големи и по-малки въстания срещу османската власт, при които загиват десетки хиляди местни жители, разрушени са градове, села и манастири. След всяко смазано и потопено в кръв въстание обаче, турците биват неприятно изненадани, защото твърдоглавият и непримирим homo borealioccidenensis се надига отново и отново….

Няма друг регион в земите, населени с българи, които да е оказвал толкова упорита съпротива срещу завоевателите и да е платил за непокорството си с толкова много кръв. Така че обяснението на странното кротуване на Северозапада по време на Априлското въстание е просто – освен изключително слабата организация, която се създава в Трети (Врачански) революционен окръг, регионът чисто и просто е обезлюден, а присъствието на турските войски е масирано.

Защо разказвам всичко това ли? Определено не, за да възхвалявам подвизите на северозападния човек. Поне не само заради това. Разказвам го, за да придобием някаква представа къде се крият причините за тоталното му пренебрегване от всяка централна власт от векове насам и, следователно, за окаяното състояние на региона. Както вече спонемах homo borealioccidenensis не е склонен да се подчинява на никого и на нищо. През 1923 година тук е сърцето на антимонархическото Септемврийско въстание. Защо ли Северозападът не просперира преди 1944 година тогава? Много просто. Защото монархът не му се кефи. През 1964-5 година пък тук е сърцето на организирания от Иван Тодоров – Горуня и Цоло Кръстев преврат срещу Тодор Живков. Излиза, че и комунистическият режим има защо да не долюбва Северозапада. За последните 24 години няма какво да говорим. И без това рехавата икономика… Но да се върнем малко назад.

Открай време Северозападна България е преимуществено земеделски и скотовъден регион. Имайки предвид споменатите по-горе дадености, това едва ли би трябвало да учудва някого. Разбира се, тук винаги е имало градски центрове (Монтанезиум (дн. Монтана) в древността; Видин през Средновековието; Враца, Вършец, Берковица, Чипровци, Белоградчик, Лом през Възраждането), но те си остават предимно военни, търговски и административни острови, без обаче да влияят като притегателни точки на околното селско население.

Местният си останал преимуществено скотовъдец в планините и земеделец в равнините и се гордеел с това, защото селското му стопанство (което наричал с показателния термин „бащиния”) го правело независим. „Ако има брАшно, нема страшно”, казва homo borealioccidenensis… Почти всички семейства били достатъчно заможни, за да издържат 3-4, че и повече деца.

Всичко обаче се променило след Втората световна война. Новите управляващи смятали, че относителната независимост, която притежава селският стопанин (ала ”плащам ти десятъка и не ме занимавай повече”), може да окаже негативно влияние върху изграждането на комунистическото общество, за което са нужни пролетарии, живеещи в кутийки в градовете, ходещи на работа от… до… и оставящи мисленето на други. Затова земята на северозападния селянин била отнета и той, ще, не ще, се влял в градското труженичество. Това, разбира се случило и със селяните в другите краища на страната, но тук било особено масово.

Homo borealioccidenensis обаче пак не се подчинил. Той осъзнал, че не може да се изхранва заедно с родителите, братята, сестрите и децата си с градинката в двора, която комунистическата власт му оставила и се преместил в града, но никога не забравил селото. Всяка събота и неделя той бил там и копаел, садял, връзвал, берял, гледал животни, строял плевни, чистел обори… Силата на многовековната традиция не могла да се заличи за някакви си 45 години. Дори и сега огромната част от 20-30-40 годишните жители на Северозападна България имат поне по едно село (в което е роден един от родителите им) и за тях то е много, много важно място.

Именно тази любов към родното място едва ли не спасява живота на много северозападни жители през 90-те години на ХХ век. През този период и без това рехавата индустрия, изградена в района от комунистическия режим, изчезва за отрицателно време. В селата безработицата наближава сто процента, в малките градове всяко семейство е истински късметлия, ако един от възрастните работи, а хората от областните градове, които са най-привикнали към индустриалния начин на живот, бързо-бързо започват да се изнасят от Северозапада (основно към София).

По този начин се получава една твърде любопитна (от научна гледна точка; иначе чисто и просто става въпрос за социална катастрофа) тенденция: за десетина години населението на региона намалява наполовина, а по-голямата част от хората, които остават да живеят там, стават все по-свързани със селото, от което са прогонени преди повече от половин век. Така на територията на Стария континент в последното десетилетие на ХХ век можем да наблюдаваме процеси, характерни за прединдустриалната епоха. Оскъдните финансови средства, които постъпвали в домакинството (било от пенсия, оскъдна заплата, помощи или куфарна търговия със Сърбия) били използвани за плащане на най-належащите сметки, а храната преимуществено (ако не и изключително) била осигурявана посредством аграрен фитнес. В определени моменти и райони безпаричието станало толкова могъщо, че населението тотално се върнало към натуралната размяна на принципа „дай кутия цигари, на шес’ яйца”.

В края на деветдесетте и в първите години на новото хилядолетие ситуацията донякъде се променила. В големите градове се появил по някой сравнително едър инвеститор, а в малките и селата изникнали по едно-две малки цехчета, даващи живителни сили на паричната икономика. Не бива да забравяме и може би най-големия инвеститор в региона – емигрантите, които самопожертвувателно изпращат спечелените с много труд пари на роднините си, за да оцеляват и да строят, ремонтират, поддържат…. И после – Световна финансова и икономическа криза! Честито!

Към този аспект на Северозапада ще се връщаме често, защото той определено бие на очи най-много и е свързан с всяко друго проявление на живота в региона. Нека обаче разгледаме специфичното чувство за любов към родния край, което питае homo borealioccidenensis. На първо място е важно да отбележим, че неговото родолюбиво чувство тръгва от малката общност към голямата. Възприемането на индивид, роден да кажем в Кнежа за регионално близък от индивид от Белоградчик, е функция на последните две десетилетия. И се дължи именно на голямата емиграция. В Италия, Англия, София или Варна северозападните хора търсят инстинктивна близост и общност със себеподобни, което е характерно за всеки човек, попаднал в непривична среда.

Когато обаче homo borealioccidenensis се намира в родния си край, в сила за него обикновено е следната градация: род – махала – село – поречие – община – надморска височина – област. Това ще рече, че си готов да застанеш на страната на всеки от рода си срещу всеки от махалата си; на страната на всеки от махалата срещу всеки от друга махала на селото и т.н. Единственото, което вероятно се нуждае от уточняване, е надморската височина. В Северозапада се прави изключително рязко разграничение между „торлаци” (планинци) и „поянчине” (хора от равнината). Всяка от двете групи използва целия си умствен потенциал, за да показва пренебрежението си към другата. Полянците се подиграват с балканджиите, че са бедни и нецивилизовани; планинците пък наричат съседите си от равното „тикви”’ „тревоедци” и „конощипе” (последното значи попови прасета; защото ровят (копаят) земята).

Всяко село в Северозапада има богат набор от легенди и предания, целящи да злепоставят околните села. В планинските райони например едва ли не всички обвиняват съседите си, че са „албанци” (в Северозапада албанецът се приема като див, побойник, нецивилизован). Например в село А. се разказва как „по турско” жителите на село Б. били докарани от османците от Албания и заселени в еди-коя-си близка до село А. местност. Тъй като новодошлите обаче правели много „зулуми”, жителите на А. се надигнали и ги прогонили, след което те се заселили на мястото, на което се намира село Б. в момента. Разбира се, в един предишен момент въпросните вражди са започнали заради недостатъчното познаване на другия (в случая планинци – хора от равнината) или заради конкуренцията за земи и пасбища (в случая със съседните села), но тя се подхранва във вековете и е учудващо жизнена и до днес.

Ненавист съществува и между близките един до друг градове в Северозападна България, но безспорно най-голяма (поне по мащаби) е тя между областните центрове Видин, Монтана и Враца. Взаимната непоносимост на жителите на трите града едни към други се показва при всеки удобен случай и по всеки възможен начин. Според жителите на останалите два града например, къпана врачанка можеш да видиш по-рядко от Халеевата комета (заради дългогодишния тежък воден режим, на който бе подложена Враца). Друга градска легенда твърди, че монтанчаните си оставяли галошите пред входните врати на апартаментите (защото Кутловица, прекръстена последователно на Фердинанд, Михайловград и Монтана, е обявена за град едва през 1891 година). Видинлии пък са определяни подигравателно от жителите на другите два града като „мокри власи”, заради наличието в миналото на компактно влашко население в района на Дунав.

Общо взето така си живеят homo borealioccidenensis. Нека обаче оставим развитието на някои аспекти от темата за родния край, родолюбието и патриотизма им за следващите ни публикации.

Стоян Торлак

Advertisements