Беше краят на лятото. Обичам края на лятото. Мразя края на лятото.

През студентските ми години краят на лятото пораждаше в съзнанието ми асоциации за две неща. И двете много сходни, свързани колкото с положителни, толкова и с отрицателни емоции.

Първо това беше времето от годината когато напусках родния си град и приятелите си от детинство. Разбира се, не ми беше много приятно. Не че е имало кой знае колко умилителни сцени на раздяла, не сме плакали, никой не е махал с кърпичка, подарена му заради това, че е бил гост на някоя сватба, след влака с който си тръгвам, но все пак винаги, когато напусках родния си град след по-продължителен престой, изпитвах странното чувство, че забравям нещо. Това е такова едно неприятно усещане, което ме напуска чак при следващото ми посещение и после се появява отново…

От друга страна студентските ми приятели ми липсваха през цялата лятна ваканция. По ирония на съдбата компанията, в която се движех по време на следването си, се състоеше от хора, чиито родни места бяха разпръснати из всички краища на България, така че през лятото почти не се виждахме. Първите няколко седмици от есенния семестър обръщахме доста по-сериозно внимание на събирания и обмяна на невероятното количество преживени или чути през лятото истории, отколкото на посещаването на лекции. Най-хубавата част от всяка учебна година, независимо дали е в основно, средно училище или университет…

В родния си град, аз харесвах само едно заведение-“Арт клуб”-а, или както ние, хората, които го посещаваха, го наричахме – “Дупката”. Вече ми доскучаваше в “Дупката”. Цяло лято висях там. За около осемдесет вечери бях пропуснал не повече от пет.

Отначалото всичко беше отлично. Приятни хора, с които с удоволствие си разказвахме разни реални и измислени духовити случки. Двама братя, не им помня имената, които твърдяха, че един евреин от Парламента бил повишил цените на цигарите и, следователно, всички евреи трябва да бъдат безмилостно избити.

Много време изгубих да споря с тях, макар че знаех, че е безсмислено. След като тези ситуации се повториха многократно, на мен започна да ми омръзва. Въпреки това продължавах да посещавам “Арт клуб”-а. Това все пак беше единственото заведение където музиката ми харесваше.

Освен това собствениците – Галин и Нина, бяха прекрасни и много обичах да си говоря с тях, когато в заведението няма други хора. (Не знам доколко те са се радвали на разговорите с мен).

Беше тринадесети септември. Разхождах се в центъра, валеше и аз исках това да  продължи вечно. Дъждът проникваше във всяка молекула на тялото ми и ми припомняше за едни от най-щастливите дни в живота ми: тогава когато, още ненавършил… , всъщност не си спомням на колко години съм бил, ходех за гъби постоянно. Само да завалеше дъжд- следващият ден беше мой!

-Здрасти, братчед!

Стреснах се и вдигнах поглед от земята. Беше Дени. Моят любим приятел. От преди. Братовчед ми Дени. Този, с когото бях прекарал цялото си детство.

С него сме се харесали още от пръв поглед. Едва сме били проходили, когато сме се запознали и сме станали неразделни. По цял ден сме се биели и сдобрявали с такъв жар, че даже сме влияели на отношенията между роднините ни. Баба ми ми е разказвала, че по десетина пъти на ден сме се измъчвали един друг по най-разнообразни начини с такова удоволствие, каквото могат да изпитват от измъчването на друго живо същество само децата и болните мозъци.  Той, понеже е по-голям от мен, ме научи как да стрелям с прашка. Първия път, когато ми показваше, ме накара да я обърна точно на обратно. Разбира се, камъкът ме фрасна в челото. После баба ми и неговата баба имаха драматичен разговор, изпълнен с клетви и закани. Обикновен разговор, който хората на село водят два-три пъти дневно.

Когато поотраснахме се случи така, че живеехме в един жилищен блок, слушахме еднаква музика… Бяхме неразделни. Заедно си хванахме първите гаджета, заедно се напихме за пръв път в тяхното мазе, с бутилка джин. Той искаше да ме стреля с ловната пушка на баща си заради едно момиче, което му отнех изключително подло. Аз, разбира се, го познавах отлично и знаех, че няма да ме застреля. Държах се много дръзко и мъжествено. После се оказа, че въпросното момиче е приятен човек, така че ни позволи да си я разделим. И тримата бяхме доволни няколко седмици.

Събирахме хартия по таваните, където въздухът мирише сладникаво на плесен, и със светнали очи обсъждахме какво ще си купим със стотинките, които ще получим за предаването й. Мамка му, какво стана, че сега се срещахме случайно на централния площад в Монтана в този прекрасен дъждовен следобед!? Нали уж бяхме станали кръвни братя по начина, по който индианците са го правили!

Всъщност, не се беше случило нищо драматично. Просто, както винаги се случва с всички, времето ни победи. Той живееше в Благоевград, а аз студентствах във Велико Търново. Не ни беше останал нито един общ интерес. Почти се бяхме забравили.

За сметка на това имахме купища спомени, и когато видях Дени пред себе си в онзи замислен мокър следобед, разбрах, че тая вечер най-вероятно ще пийна порядъчно. Поводът беше налице.

-Добре съм, братчед- отговорих му аз, докато го оглеждах от глава до пети и мислено отбелязвах промените от последната ни среща. Той правеше същото- Ти как си?

След като си разменихме такива любезности, ние започнахме да си говорим така, както бяхме свикнали. Шегувайки се грубичко един с друг, някакси намерихме време и да се уговорим  да се видим в “Дупката” привечер. Не се лъжете от прозвището: заведението е страхотно. По-точно беше страхотно, защото директорът на градския театър, в чиято сграда беше то, намери за необходимо да направи наема по-голям от оборота, така че, след два месеца работа на загуба, Галин се предаде и сега мястото не носи нито една стотинка на директора и стои празно.

С брат ми имаме специалитет, на който никога не изневеряваме. Когато и да тръгнем за някъде, си оставяме точно толкова време, за да стигнем, колкото би било необходимо на световния шампион по бързо ходене (ако изобщо има световно първенство по този прекрасен спорт). В резултат на този ни навик винаги пристигаме на желаното място в последната секунда (почти никога не закъсняваме) , запотени, задъхани и вложили всичките си интелектуални способности в измислянето на оригинални ругатни за всички околни хора и предмети. Винаги си обещаваме един на друг, че от следващия път ще тръгваме навреме, за да можем да ходим спокойно, но никога не си изпълняваме заканите.

Така постъпихме и онази вечер. Когато пристигнахме в “Арт”-а дори бяхме успели да се скараме. Нашите караници са доста специални: изпълнени са с най-цветущи обиди и с внезапни избухвания, насочени срещу прекалено любопитни случайни минувачи, но иначе се обичаме страхотно много и имаме силна връзка помежду си.

Дени го нямаше. Той също има навика да тръгва в последния момент, но за разлика от нас никога не бърза. Имам чувството, че когато дойде време жена му да го дарява с наследник, той ще пристигне едва, когато детето вече говори. Никой не може да пристъпва така мудно, както умее той, нито да спира за толкова продължително време и да оглежда хубавите женски задници (не, всъщност доста хора могат това и го правят). Никой не е способен да говори с човек, когото е виждал само веднъж, толкова продължително и с такъв неподправен интерес, както моят любим братовчед.

С брат ми имахме време да изпием по един-два рома и да си поприказваме с Иван. Kaто казах “Иван”, и се сетих: в скоро време трябва да взема някакви мерки спрямо него. Oт няколко независими един от друг източника научавам, че той говори често и в различни компании, че може да свали приятелката ми, когато си пожелае. Виждал я е веднъж и то за десет минути. Знам, че човек никога не може да  има пълно доверие в противоположния пол, но ние с приятелката ми сме доста откровени един с друг и си казваме без притеснение когато видим някой, който ни харесва. За почти шестгодишната ни връзка съм научил вкуса й отлично. Та, смятам, че твърденията на Иван са нелепи, защото моята прекрасна половинка никога не ми е казвала:

-Миличък, виж какъв очарователен оплешивяващ, тъп и комплексиран пич, който седи на бара и пее фалшиво с все сила! Ако само ме погледне, съм готова да те изоставя заради него!

Така, че не смятам, че Иван има каквито и да било шансове… По едно време, когато брат ми вече беше сигурен, че Дени няма да дойде, той се появи. Постоя до вратата на полутъмното заведение, премигвайки начесто и когато очите му свикнаха с мрака, се усмихна, както само той може и се заклатушка към нашата маса.

Без да обръща внимание на лошите и неприлични думи, които сипех по негов адрес на висок глас, той поздрави няколко свои познати, взе си питие и дойде тромаво при нас. Аз продължавах да го ругая, но той, без да ми отговори (такъв си е), ме изчака да млъкна и каза:

-Знаеш ли за какво се сетих, докато идвах насам?

-Младене, как смяташ? Дали знам какво си си мислел, докато си идвал насам? – сопнах се аз злобно.

-Сетих се за агнето! -отговори с обезоръжаващо изражение на лицето си той.

-Какво агне? – не можеше ли да говори по-ясно?

Той не ми каза нищо. Само ме гледаше, а очите му се светеха дяволито в сумрака. Напрегнах мозъка си и изведнъж започнах да се смея толкова силно, че всички в заведението се стреснаха. И Дени избухна в смях.

-Ти ме накара! – казах аз, когато се поуспокоих.

-Не е вярно! – отговори той.

-Напротив… – бях готов да споря разпалено, но брат ми ме прекъсна:

-Kaкво е това агне бе, идиоти? Пак ли някоя глупост сте свършили?

С Дени заразказвахме на брат ми, като говорехме един през друг и често се карахме за разни подробности, които се бяха променили и  избледнели  в главите ни от времето, алкохола и склонността на някои (или може би на всички) човешки мозъци да си доукрасяват действителността.

Понеже в момента аз разказвам, няма ви да затормозявам с долните му измислици, а ще споделя с вас моята версия, която, честна дума, е достоверна до последния детайл.

Tрябва да съм бил на петнадесет години. Беше през пролетта, около Гергьовден и ние, както всяка събота и неделя, бяхме отишли на селото, в което са корените на бащите ни.

Предишната вечер се беше състояло едно от първите ни напивания. Спомням си, че беше неприятно. Абсолютно всяка сутрин този от нас, който се събудеше пръв,  веднага отиваше да извика другия. Мисля, че този път Дени дойде до къщи. Когато ставах от леглото, имах чувството, че напиването ми е голямо престъпление и непременно ще си платя за извършването му. За щастие никой не ме беше усетил, когато се прибирах предишната вечер, така че не си платих. Закусихме с вълшебни мекици и излязохме. Времето бе свежо, прохладно и мислехме с какво да се захванем, но още беше рано да играем футбол или на фунийки, та решихме да се разходим из гората.

Движехме се бавно и говорехме малко, защото отровата, която бяхме поели предишната вечер, оказваше влиянието си. Често присядахме по полянките да си почиваме. Така направихме и в подножието на едно стръмно нагорнище и след това запълзяхме по него. Задъхани и потни, но толкова щастливи, колкото едва ли сме били някога извън гора, стигнахме върха. Той е плосък, платовиден връх,  на чиято среда има огромно дърво. Дядо ми ми е разказвал, че баща му помнел това дърво от малък. Не се било променило изобщо. Сигурно е доста старо, защото прадядо ми е роден през 1881-ва година.

От мястото, на което бяхме, се открива прекрасна гледка към мощните, заснежени седем месеца годишно, планини по границата със Сърбия. Вижда се и местността Каца камик, където всяка година от много време насам се събират българи и сърби, за да си разменят какви ли не джунджурии и да си говорят на еднаквия източносръбски и северозападнобългарски диалект. Вечерите бяха време за пиене на силна ракия, което водеше до бурни веселби и жестоки боеве. Виждал съм как за един ден двама човека се сбиват три-четири пъти, като след всеки “рунд” се прегръщат и се кълнат във вечна дружба и приятелство.

Дрънкането на звънци ни стресна и развали захласа ни по гледката. До голямото дърво, което споменах, мързеливо пасеше малко стадо овце. Ние се приближихме и забелязахме нещо странно. Нямаше овчар. Обиколихме наоколо, подвиквахме, но нищо. Слънцето грееше приятно, без да напича. Лъчите му нежно галеха кожата, и ние с любимия ми братовчед легнахме по гръб в ниската трева и замълчахме. Чувахме всички звуци на гората, а затворените ни очи, чийто клепачи светлината правеше да изглеждат оранжеви на цвят, допринасяха за близостта, която чувствахме към природата. Дени, този нехранимайко и пройдоха, по едно време почти прошепна с мързелив глас:

-Братчед! – той направи продължителна пауза, очаквайки да го попитам какво иска, но аз мълчах упорито – Защо не вземем едно агне и да го опечем някъде? – процеди най-после.

Спомням си точните си думи:

-Как можа дори и да си го помислиш!? – викнах аз възмутено – Та аз не съм такъв човек! Аз държа на семейните ценности! Никога не бих извършил такова нехуманно и противоречащо на всякакви етични норми деяние! Вече не желая да имам нищо общо с морално разложен индивид като теб! Как може!? Дангалак такъв!

Дени, този долен лъжец (на кого ли се е метнал?; в нашия род няма нито един като него), издебна докато бях до тоалетна и без да знае, че съм се върнал и стоя зад гърба му, наговори на брат ми следните измишльотини:

-Не си спомням кой от нас предложи да вземем агнето, но батко ти лъже като казва, че се е съпротивлявал. И двамата бяхме във възторг от идеята.

Тези гнусни измислици предизвикаха сериозен скандал помежду ни, който, почти съм сигурен, щеше да прерастне в бой, ако не се беше намесил Галин. Той ни предупреди, че съседите му от околните блокове (само изкуфели бабички) постоянно подавали жалби в полицията, като твърдели, че в заведението се събират  (в зависимост от най-нашумелия проблем в страната в момента) само наркомани, само сектанти или само “оргийци” ( б.а. хора, правещи оргии). Въпреки честите си и безплодни проверки, полицаите заплашили, че при най-малкото провинение ще затворят това райско кътче. Тези думи на собственика постигнаха желания ефект и ме усмириха веднага.

Та, след като този дявол – Младен Иванов Младенов, за по кратко Дени, успя да ме убеди да се включа в пъкленото му дело с най-изкусителното описание на миризмата и вкуса на агнешко печено, което съм чувал някога, ние се втурнахме да преследваме набелязаното за плячка животинче. Събитието се състоя на фона на невъобразимо блеене, можещо да привлече вниманието и на мъртвец, но овчарят не се появи (какво ли щяхме да измислим, ако беше го направил?).

Твърдо съм убеден, че Дени беше вдъхновен за тази гнусна идея от книгите на Карл Май и Майн Рид, които тогава четяхме с неописуемо вълнение. Смятам, че ще е напълно в реда на нещата, понеже те са починали отдавна, наследниците им да заплатят щетите, които нанесохме на горкия собственик на агне. Разбира се, не съм глупак и знам, че животът не е справедлив, и това никога няма да стане.

След като най-сетне успяхме да хванем животинчето, хукнахме с него, като се сменяхме да го носим. Двадесетина минути по-късно, изплезили езици от умора, решихме, че сме на безопасно разстояние. Тъй като участвахме неотлъчно във всички такива ритуали по домовете си, нямахме абсолютно никакви проблеми с клането и одирането на кожата. Събрахме колкото се може по-сухи дървета, за да няма дим, който да ни издаде, (и това бяхме научили от двамата горепосочени автори и от други подстрекатели към извършване на престъпления като тях) и напалихме хубав огън. Скоро се получи отлична жар, в която намятахме едри късове месо.

Падна такова ядене, че след това и двамата лежахме около час по гръб, дишахме тежко и не продумвахме. Когато вече се върнахме към реалността и се изплашихме да не ни заловят, решихме да теглим клечки, за да определим кой от нас ще има “честта” да зарови остатъците в близкия, пълен с листа, дол. Разбира се, жребият избра мен.

След като се справих с това досадно и неприятно задължение, двамата с Дени покрихме огъня с камъни и пръст, а отгоре изсипахме вода от близкото поточе. Макар да осъзнавам, че не съм достоен да ви давам акъл, бих ви посъветвал и вие да правите така. Нямам предвид да убивате чужди животни, за да се натъпчете, а да не изоставяте огън на открито без да сте сигурни, че е напълно загасен. Заприбирахме се бавно, макар че ходехме по надолнище. Коремите ни тежаха, а освен това бяхме доста гузни от постъпката си.

Всъщност, принуден съм да си призная, че дълбоко в себе си се гордеех, че сме успели да се справим сами в такава екстремна ситуация. По-голямата част от разходката ни до къщата на Дени бе помрачена от спор дали, ако случайно някой намери кокалите, могат да  вземат отпечатъци от тях и да ни открият. Накрая и двамата се обединихме около мнението, че това е не само възможно, а и е твърде вероятно, така че настроението ни се развали още повече.

Влязохме в двора на къщата. Винаги правехме така. Сутрин единият извикваше другия, цял ден се шляехме, след което, отново заедно, отивахме последователно до домовете си, приготвяхме се и излизахме да “ергенуваме”, както казваха бабите ни. Като стана въпрос за баби, Денината, баба Малина, беше много готин човек. Впрочем, тя още е, надявам се още сто години. Не, че моята не е готина, но баба Малина беше постоянно усмихната, тичаше около нас да ни сипва ядене, все питаше нещо и бърбореше. Макар, че коремите ни бяха още подути, тази вечер тя пак ни сложи да се храним, но беше необичайно мълчалива. Личеше си, че е тъжна.

-Какво ли й е? – попитах Дени, когато тя се беше поотдалечила.

Той вдигна рамене и отправи въпроса към нея:

-Какво ти е, бабо?

Тя не отговори, а само въздъхна шумно.

Дени, изглежда, започна да се безпокои не на шега:

-Кажи какво става? – лицето му бързо побледняваше.

-Нищо, сине – бабите на село употребяват обръщението “сине” в доста по-широк от речниковия смисъл.

-Казвай какво става, че вече се ядосах! – лицето на Дени показваше, че той не лъже – Нещо с дядо? – беше много привързан към дядо си и се заоглежда разтревожен.

-Не бе, сине! – отговори баба Малина, за да успокои внука си, след което отново заразбърква някаква вряща помия за прасетата.

И аз започнах да се притеснявам.

-А какво тогава, бабичко изкуфяла? – приятелят ми си позволяваше доста свободен тон спрямо баба си – Да ти вадя думите с ченгел от устата ли искаш? Стига си ми мрънкала! Кажи: затова съм се нацупила и готово! – Дени направо крещеше.

Поведението му изглежда стресна баба Малина. Тя погледна внука си с леко неодобрение заради тона, който й държеше, и каза строго:

-Не викай, сине! – направи кратка пауза за да подсили думите си – Днеска оня пияница, Герко, като е ходил с овцете, ни е загубил едно агне.

Ние с Дени само се спогледахме.

––

Брат ми се развесели истински от историята. Както и половината хора в заведението, които, след скандала ни с Дени по средата на разказа, дойдоха за да разберат какво толкова важно си говорим. Освен това, някои от тях (познавам ги отлично) таяха надежда проваленият от Галин бой все пак да се състои и те да се включат в него.

Какво да правя с Иван? Когато ми разказват за нелепите мнения, които споделя с тях, приятелите ми имат особен блясък в очите. Те искрено се интересуват от това как ще реагирам. Ако го набия, което е по-лесният вариант, всички ще си зашушукат, че съм гаден ревнивец, а ревността според мен е проява на слабохарактерност. Освен това, много от хората, които не познават ситуацията толкова отблизо, ще решат че, за да реагирам така остро, е имало някаква задявка между хубавата ми и умна приятелка и грозния и тъп Иван. Ако ли пък остана безучастен или се опитам да изясня нещата с думи, ще ме обвинят в мекушавост и страхливост.

Труден избор, но аз измислих изход. Ще изчакам да го видя някъде и тогава ще действам спонтанно.

 Стоян Торлак

Advertisements