Здравейте!

Казвам се Трендафил Загорски и бих искал в поредица студии да споделя с вас впечатленията си от Северозападна България, натрупани по време на тримесечния ми изследователски престой в региона. Как попаднах в този край с твърде лоша слава ли? Много просто, да се еба у главата (извинявам се за нецензурния израз, но ако имате намерение да продължите да четете този… това… тази… нямам представа как да нарека писанието си… трябва да свиквате). Изучавах Етнография в един от най-престижните университети и реших да се дипломирам с работа на тема „Културните релации на Северозападна България и Източна Сърбия в историко-етнографски контекст”. Когато предложих въпросната тема на професора си и му обясних, че възнамерявам да прекарам три месеца в региона, за да мога да приложа към труда си сериозни теренни изследвания, той буквално онемя. И не само това – смени цветовете на лицето си няколко пъти (от мораво, през болнаво жълто-зелено, та чак до мъртвешки бяло). Пет-шест минути по-късно професорът (иначе човек с несъмнен авторитет в научните среди и завидна ерудиция; дотолкова завидна, че дори може да мине за енциклопедична личност – нещо често срещано колкото птицата феникс в забързаното ни съвремие) едва успя да смотолеви:

Вие, колега, сигурен ли сте, че искате да си го причините?

– Да! – отговорих твърдо, без дори и да се замислям.

Това с абсолютна сигурност беше най-голямата грешка в живота ми и ще си остане такава, докато си отида от този свят. Защото по-грандиозна глупост никой не е в състояние да сътвори…

Казах на професора, че ако се притеснява за разходите, които ще направя, няма проблем, защото баща ми е заможен човек и ще ме финансира с охота. Той обаче поклати побелялата си глава неопределено, а аз изтълкувах жеста му като „Не става въпрос за парите”. Продължавах да не доумявам и затова попитах дали не съм избрал неподходяща тема. Бях готов да аргументирам решението си, но професорът махна с ръка в смисъл „Нищо й няма на темата”, след което се отпусна напред, облегна лакти на масивното си бюро от орехово дърво и зарови лице в дланите си. Когато най-сетне вдигна глава, очите му бяха ококорени, със стъклен блясък, лицето му се червенееше, а ноздрите му бяха леко разширени. Накратко, приличаше на човек, който… се изхожда.

Може би някои от вас смятат сравненията, метафорите и алегориите ми за неуместни и дори пошли, но, както вече казах, свиквайте! Нямате представа какво съм преживял… Тогава професорът заговори. Говори дълго, с равен, безизразен тон, все едно четеше информацията за нивото на река Дунав в сантиметри по програма „Хоризонт” на Българското национално радио, но въпреки това в главата ми се е запечатила всяка една негова думичка. Ако го бях послушал тогава…

– Колега, от научна, от етнографска гледна точка вие сте направил изключително удачен избор на тема за дипломната си работа. Предполагам, че един от основните мотиви за решението ви е своеобразният хиатус, който съществува в нашата дисциплина по отношение на Северозападна България – исках да му обясня с подробности, но видях, че има намерение да говори още и затова само кимнах – Разбира се, разбира се, несъмнено е така. Имаме пропуск в това отношение. Също така допускам, че сте взел предвид високата степен на запазеност, която съществува в дадения регион по отношение на език, обичаи… нрави, ако щете… – кимнах отново – Несъмнено доводите ви са колкото верни, толкова и убедителни, колега. Повтарям, страхотен избор от етнографска гледна точка. Но!… Има едно „но”! – тук той замълча за няколко секунди и изпусна шумно въздух, а аз усетих, че дланите ми се изпотяват от напрежение, без да знам защо – Не сте ли се замисляли защо почти всички етнографи, от Освобождението та чак до наши дни, заобикалят Северозапада все едно е някакъв… Бермудски триъгълник? Няма друг район в страната ни, който да е изследван толкова повърхностно. А, бога ми, материал за изследване има и още как! – професорът сякаш се оживи за миг, след което изведнъж придоби каменно изражение и впери поглед в мен – Причината е много проста, колега. Северозападна България е дизастров по своята същност регион, обитаван от хоминиди, неподлежащи по никакъв начин на описание, социализация или поне очовечаване. Ще имате късмет, ако успеете да проведете няколко смислени разговора за тримесечния си престой там, колега… Всъщност, хипотетичния си тримесечен престой – понечих да го прекъсна, за да го уверя, че имам достатъчно познания как да провеждам успешни интервюта на терен и да предразполагам събеседниците си, но той махна властно с ръка, за да ме накара да замълча. Несъзнателно потърсих сигурността на облегалката на стола си и силно притиснах гръб към нея – Всъщност, има още една, далеч по-прозаична причина, за нас, етнографите, за да избягваме Северозападния регион… Бият ни…

– Бият ви!? – бях дотолкова смаян, че едва не скочих от стола.

– Точно така! – продължи професорът със спокойния си, равен тон, сякаш за да покаже, че говори напълно сериозно – Но не оставайте с погрешно впечатление. Северозападните хоминиди нямат никакво по-специално негативно отношение към нас, етнографите. Те бият всички. Бият непознатите, бият се помежду си, бият жените си, бият децата си, бият добитъка си (който наричат „стока”), бият дори себе си. От гняв, от щастие, от скука, от превъзбуда… Бият във всяко настроение. Просто ей така! Сякаш за добър ден. Бият се навсякъде. Вкъщи, на площада, в заведенията, на синора на лозето, на вадата, в училище, на работаБият се с всичко – с ръце, с крака, с глави, зъби, нокти, мотики, ножове, брадви (които наричат умилително „манарчета”), гаечни ключове, бутилки (задължително празни), цепеници (тях пък наричат „кръпеи”), камъни, крака от маси, столове… Бият се с всичко… Когато няма с кого да се бият, северозападните хоминиди започват да чупят… Отново всичко. Без оглед на цена, сантиментална стойност, размер или собственост. Просто се бият и чупят… бият и чупят…

Мълчанието се запази няколко минути. Професорът се беше взрял замислено в ръцете си, върховете на чиито пръсти бе опрял един в друг, придавайки на дланите си формата на мида. Само ако знаете какви усилия ми костваше да ви спестя на какво друго приличаха ръцете на професора в тази му поза… Всъщност, защо пък да ви спестявам каквото и да било!? Душата ми е направо подгизнала от всички гнусотии, на които се наслушах напоследък. Няма да ги задържам в себе си… Ръцете на професора бяха във формата на чиста, натурална путка. Непоръбена. Защо непоръбена ли? Нямам никаква представа. Просто така се казва в Северозападна България. Ако ви стиска, идете сами и попитайте. Аз повече там не стъпвам!

– …Така че, колега, има си причини етнографите да избягват Северозападна България. Отделно от това ви гарантирам, че ще свършите ужасно малко работа. Не можеш да получиш смислен отговор от северозападен хоминид на един от най-фундаменталните въпроси в нашата наука – Защо? Този въпрос докарва всеки от региона до бяс. Той винаги бива възприеман като обвинение и неминуемо предизвиква рязко покачване на нивото на агресията. Да си представим, че си казал „Защо поставяш точно такава украса на гергьовденската пита?”, например. Въпрос, които всеки уважаващ етнограф би задал на домакинята, която приготвя ястия за празничната трапеза. И всяка нормална домакиня би останала трогната от вниманието и би заразказвала надълго и нашироко за традициите, вплетени във всяка една фигурка.

В Северозападна България обаче не можеш да очакваш нищо подобно. Ето и няколко примерни реакции на северозападен хоминид, и то от женски пол: „Що па да го не пра’им така!?”; „Абе ти ли ше ми ка’еж к’во да пра’им!?”; „Я си фащай пъто, че като се изповрътим…!”; „Ти да не би да мо’еш по-‘убаво да го свръшиш?”. Има и далеч по-лоши варианти. Например като моя – професорът посочи замислено с пръст към лявата си буза – Преди 40 години, когато бях млад докторант, зададох точно същия въпрос в едно село в Северозапада. Дива Слатина. Що за хора си кръщават селото „Див извор”!? Не знам за подобен случай на използване на това прилагателно в световната номинационна практика… Що се отнася до селища, разбира се… Както и да е. Обикалях Северозапада със същите подбуди и намерения като вашите, колега. Така се случи, че на един Гергьовден попаднах във въпросното село. Пристигнах много рано сутринта. Мислех си „Скотовъдно село, на няколко километра от сръбската граница, планински район”. Покой, красота и запазени традиции. Щом слязох от автобуса, разбрах, че съм прав. Поне що се отнася до красотата и запазените традиции. От всяка къща се носеше апетитен мирис на агнешко печено, на площада свиреше малък духов оркестър, а десетина човека играеха хоро. Поврътулкята – народният танц на торлаците… Опитах се да съм любезен и ги поздравих, но единствените отговори бяха няколко процедени през зъби „Добър ден” и погледи ала „Тоа па к’во пра’и тука?”. Сконфузих се и продължих по пътя си. След 50-100 метра видях през една мрежа как една жена на средна възраст меси тесто на маса в малък двор. Постоях, позагледах се, тя ме видя, но не реагира по никакъв начин. Тогава забелязах, че прави някакви форми от тесто и зададох споменатия въпрос. После всичко се разви много бързо. Отнякъде изскочи видимо пиян мъж (беше не по-късно от 8 часа сутринта) и се завтече към мен. Преди да успея да реагирам по какъвто и да било начин, той се пресегна над оградата и ми извъртя такова кроше, че ми изби два кътника. Когато се свестих, видях, че са ме сложили на стол до някаква маса под един навес. Срещу мен седеше въпросният мъж, гледаше ме втренчено, отпиваше големи глътки ракия и гребеше с лъжица салата от огромна пластмасова купа, за която съм почти сигурен, че беше леген. Северозападната салата обикновено представлява следното: нарязани на едро домати, краставици и лук, осолени до побеляване, а след това на вкус, и полети обилно с олио и оцет. Та, седеше хоминидът и ме гледаше, а пред мен имаше чаша ракия, вилица, лъжица, чиния със салата и двата ми кътника, които явно бяха отхвръкнали при удара. „А, наздраве! – вдигна той чашата си към мен. Нямах избор. А каква ракия пият… Но да не се отклонявам – Я си помисли’, че обика’яш покрай невестата и зат’ва те пуана’. Ама нищо ти нема. Вако Поро като го наплатисах оня ден, паднА като отсечен. Само подметките на гумениците му се виде’а. Добре, че почнА да посинева, та разбра’ме, че си е глътнал езико и му го извадиаме. Ако знааш кък ме на’апа таа жената!… Като казАх „жената”, та се присетих. ИзпратИх невестата, таа, мойта ‘убавица, да викне ветеринарнио доктор, та да види дали мо’е да си ти турне зубите по некакъв начин. Я съм ги сбрал и съм ги измил. Но и на мене ми остана’а 5-6 зъба у главата, ти к’во си мислиш?”. Добре, че в този момент дойде жена му, за да го прекъсне. Но пък и тя какви ги наговори… Ако изобщо се захванеш да ходиш в Северозападна България, трябва да си подготвен, че ще чуеш стотици неща, които ще ти се струват абсолютно невероятни, но всъщност голяма част от тях са истина. Слушай внимателно: Ветеринарят нямало да може да дойде, защото с председателя на ТКЗС-то се хванали на бас, че той не смее да се засили срещу овена на стадото и да го удари с всички сили с глава между рогата. Според жената на моя домакин съпругата на ветеринаря казала, че всичко щяло да мине добре, но овенът се досетил какво са му скроили и не стоял мирен, а също се засилил. Резултатът от сблъсъка бил припаднал ветеринар и видимо неадекватен овен. Жена му се оплаквала, че не може да го свести, а на сина им годеницата щяла да води родителите си на гости, за да се запознаят бъдещите сватове. Ако били „техни” щели да се разберат по някакъв начин, но момичето било от Стара Загора и сега щели да „срамуват”. Както и да е. В крайна сметка вече официално ветеринарят нямаше как да каже тежката си дума по въпроса за избитите ми кътници. Домакинът проумя това, оригна се звучно, пресегна се през масата, взе зъбите ми и с един замах ги метна в градината, изревавайки с все сила „Маменцето му мило родно да ебем у дупе ладно!”. После дойдоха няколко семейства на гости и настана страхотна идилия. Мъжете пиеха като руски артелчици, жените непрекъснато донасяха и отнасяха различни тави, чинии и дебели резени хляб (хлябът е на особена почит в Северозапада. Той е неразделна част от менюто на тамошния хоминид), а децата най-невинно се налагаха с жилави пръчки, които в онзи регион се наричат „връшини”. Когато някое дете започваше да плаче родителите му хич и не проявяваха интерес къде и много ли го боли, а само го заплашваха, че ако не млъкне „ше го потрошат от бой” или „ше го нап’яскат, та да се знае за к’во реве”. После някак от нищото един от гостите, братовчед на домакина, който непрестанно се хвалеше, че се е напил пръв и от другите „нищо не става”, скочи от мястото си към мен с явното намерение да ме удари с празна бутилка от бира в главата. Домакинът обаче се оказа по-бърз, повали го на земята и започна да го рита. В боя моментално се включиха всички гости от мъжки пол, а жените сякаш не ги забелязваха. Десет минути по-късно цялата компания отново седеше на масата. Всички пиеха и се шегуваха сякаш нищо не се беше случило. Аз през цялото време мълчах и се опитвах да разбера какво си говорят сътрапезниците ми на странния си диалект, но домакинът ни изглежда ме е харесал, защото не ме пусна да си ходя нито на този, нито на следващия ден. Пиехме денонощно. Не знам как оцелях. Заспивахме на масата, събуждахме се на масата и продължахме да пием

– Не ви ли боляха счупените зъби?

Нищо не ме болеше! Северозападната ракия, която местните наричат „скоросмрътница”, обикновено е над 60 градуса и на човек като мен, който не е особен почитател на алкохола,  са му достатъчни чашка-две, за да изпадне в състояние, подобно на транс. Умът ми изобщо не се интересуваше какво се случва с тленната ми обвивка, крайниците ми бяха изтръпнали, имах чувството, че всеки момент ще се отделя от тялото си… Разбирате ли къде се готвите да отидете, колега!?

– Да, но това е било преди много години…

Не се самозалъгвайте, че нещо се е променило. Не и в положителна посока

Науката изисква жертви – казах дълбокомислено, като всъщност само исках професорът да ме убеждава още малко, за да не изглежда, че се отказвам толкова лесно. Нещата обаче не се развиха според плана ми.

– Както искате, колега – професорът вдигна рамене безпомощно – Аз бях длъжен да ви предупредя, така че действате на собствена глава.

Сега, няколко месеца по-късно, толкова ми се иска да можех да върна времето назад…

Край

 

Очаквайте скоро първата студия от поредицата за северозападния човек: „Северозападният човек и неговият роден край”

Стоян Торлак

Advertisements