Великият английски хуморист Джеръм Клапка Джеръм преди повече от век издава свое съчинение с красноречивото заглавие „Как да се бъркаме в чуждите работи”. Това е само едно от проявленията на една тиха, но безкрайна и особено драматична война – тази между хората, който винаги знаят  по-добре как трябва да постъпват другите и горките им жертви.

Даването на съвети е едно истински подценявано изкуство и това не е от вчера. Още древните гърци са пропуснали да му отредят муза и може би затова хората, които се занимават с него, твърде често са лишени от какъвто и да било талант в тази насока.

Както обаче се случва често с подобни личности, те се опитват да компенсират липсата на дарба със завидна упоритост и последователност. Рядко ще срещнете представители на „съветническото съсловие”, които притежават такт. Още по-рядко можете да се надявате те да практикуват призванието си, базирайки се на личните си успехи в областта, за която се месят в живота на околните.

Много по-вероятно е да получавате един съвет толкова пъти, че да ви втръсне до болка. И то от човек, разсъждаващ върху нещата от своя гледна точка, без да се съобразява с това, че вие сте различен от него и нещата, които може би са проработили в конкретен случай, едва ли са удачни в друг.

Това обаче не прави ни най-малко впечатление на съветващите, защото те искат повече от всичко да бъдат чути и послушани. Тук, разбира се не става въпрос за хората, които помагат с мнението си на такива, които са го поискали. Те правят услуга, а не натрапват разбиранията си и това ги въвежда в съвсем друга, далеч по-положителна категория.

За повечето от „съветниците” самото даване на акъл е много по-важно от ефективността или удачността на съвета им. Защото, осъзнавайки го или (много по-често) не, те наставляват не толкова, за да помогнат на останалите, а за да запълнят определена празнина в собствените си души, появила се след безкрайна върволица лични неуспехи и провалени мечти.

Ако не е така няма как да си обясним фанатизма на съветващите. Толкова ли е далеч от ума, че всеки човек следва собствен път, по който има както трудности, така и успехи и че нито едните, нито другите могат да бъдат направлявани с празни думи отстрани? Или пък, че една най-обикновена морална подкрепа може да направи чудеса дори и в сравнение с най-проникновения съвет? Или че е досадно да слушаш мърморенето на другия, което в един момент неизбежно започва да ти звучи като „Аз знам по-добре от теб какво трябва да направиш… Слушай ме и действай!”?

Изглежда обаче, че такива мисли не виреят в умовете на „съветващите”. Струва ми се, че техните разсъждения гравитират около две неща – изначалната презумпция, че съветваният е второ качество човек, който е по-глупав, неспособен и бездарен от тях, следователно трябва да бъде поучаван и опцията, че ако не успеят да го убедят да ги послуша, той определено ще се провали и тогава ще могат да кажат с назидателен тон „Казах ли ти!?”, докато смес от жлъч и мед бавно се стича към душите им.

„Съветващите” най-вероятно не се и замислят, че когато човек се докаже в живота със собствените си постъпки, опити и успехи, останалите сами идват при него, за да научат неща, които може би нещо им пречи да прозрат. Те са обидени на околните, че не ги приемат като носители на меродавна мъдрост и искат да покажат на сила, че знаят какво трябва да правят същите тези околни с живота си.

Безкрайното бълване на съвети има и своя защитен механизъм. То отвлича вниманието на хората от успехите и провалите на самия съветващ. То, безкрайното даване на съвети, е бекрайно, защото не се влияе от промени в обстоятелствата. Ако съветващият например се е изявявал преди известно време по определена тема, не е бил послушан и в момента се оказва, че съветваният е постигнал успехи, следвайки своето мнение, съветващият не си прави изводи. Напротив. Той удвоява усилията си, но ги насочва в друга посока, просвещава по друга тема.

Тоест, ако има някакъв начин да се измъкнеш от ролята си на вечно съветван, той е да разпознаеш съветващия още от самото начало и да му дадеш решителен отпор. Защото едва ли има виновници за повече несбъднати мечти и провалени животи от вслушването в чужди съвети и собствената плахост.

Съвсем не твърдя, че всички съвети са лоши. Но в това е и най-голямата драма. Защото качествените съвети, върху които си струва да се замислиш, лесно се давят в морето от безкрайни дреболии, казани не на място думи и чиста проба досаждане, с които съветващите неуморно заливат околните.

Така, че нека и аз да си позволя да дам един съвет на съветващите. Драги съветващи, със сигурност не сте достигнали такова ниво на съвършенство, за да нямате какво да промените в самите себе си. Молим ви, концентрирайте се върху това и се заемайте с чуждите недъзи едва, след като започнат да ви никнат крилца. За да имаш самочувствието да се бъркаш в живота на околните, трябва да си съвършен, не съм ли прав?

През това време можете дасе занимавате с разни неща, които да заместват поне донякъде огромната ви страст да бъдете полезни на света. Например имате възможност да издадете биография, в която да опишете подробно своя път към успеха и да я предложите на всички, които имат достатъчно акъл, за да последват светлия ви пример. Към мемоарите си може да приложите и притурка, включваща най-великите и запомнящи се съвети, които сте давали, искате или възнамерявате да дадете. Друг начин да се разтушите е да си записвате съветите, с които сте искали да озарите близките си и да гледате как се развива живота им, ако постъпят по удачния според вас начин или не го направят. Без да ги споделяте с тях.

Ще изнахалсвам и ще ви дам още един съвет, този път сериозно. Постъпвайте както искате и не ни пречете ние да постъпваме както искаме. Тогава току-виж светът станал по-добро или най-малкото по-приятно място за живеене…

Но, кой ли съм аз, че да ви уча?

Advertisements