Има едно време, много след залез, малко подир полунощ, точно преди птичките да запеят… Нощта тогава е толкова черна, че почти се лепи за дланите ти. Тя е мръсна, пречистваща, болна, оздравяваща, мрачна, пълна с надежди.

Алкохолът, дрогата, лудостта, желанието да си различен, правят това време такова, каквото е. Предимно кадифено. Малко упоено. С цигара в едната ръка. Неизменна чаша в другата.

Топъл дъх на жена те събужда и внезапно осъзнаваш, че това мъртво време е времето на Guns… and roses.

Ще ти се да си недосегаем. Искаш да формираш хаоса. Твоята мечта е да си първият любовник. Не можеш, защото утрото идва. Не можеш, защото хаосът формира, а не се оставя да бъде формиран. Не можеш, защото много след залез, малко подир полунощ, точно преди птичките да запеят, е  времето, когато всичко женствено изплува на повърхността. Женственото не се интересува от първия любовник. То успява да го преодолее, макар и да забива нокти във врата му. Какво пък, нищо не ти пречи да продължаваш лудешки да опитваш…

Този текст можеше да бъде написан за Ozzy, Jim Morrison, дори за Jimmie Hendrix…  Но не е. Той е посветен на други пияни, надрусани и гениални музиканти – тези от Guns’n’roses.

Не ме подозирайте, че искам да ви разказвам историята на групата. Птичките току да запеят, така че нямам време. А и, щом четете това, сте в Интернет, тоест имате достъп до Google.

Преди време бях решил, че не харесвам Guns. Опитвах се да игнорирам гения им, съсредоточавайки се върху пороците на този и онзи от групата. Разбира се, не бях прав. Разбира се, бях тийнейджър.

Сега вече не съм чак толкова глупав и осъзнавам, че алкохолът, дрогата, лудостта и желанието да си различен прокарват много пътеки. И към рая, и към ада.

А, щях да забравя! Welcome to the jungle we’ve got fun and games. Утре вечер. Или може би не…

Advertisements