Днес Българската православна църква почита паметта на една от най- значимите личности в по-новата ни история – Паисий Хилендарски. 19 юни също така се приема и като деня, на който светецът, оставил следа във вековете с написването на „История славянобългарская”, изразява покровителството си спрямо българското минало и учените, посветили живота си на него – историците.

Като автор на този текст мога да ви уверя, че не целя да изполвам днешния ден, за да изсипя тонове патетични думи и патриотични, псевдоархаични тиради върху горката глава на светогорския монах. За тази цел си имаме „талантливи“ стихоплетци и политици патриотари. Честно казано, аз не съм особено впечатлен, че е денят на Паисий Хилендарски или, че тази година се отбелязват два века и половина от написването на „История славянобългарская”.

Може и да се лаская, но мисля, че Паисий винаги е бил и ще бъде в сърцето ми. Той няма нужда от ден или годишнина, за да е осезаем в живота ни. Ние имаме нужда от такива дати, за да се замисляме поне малко от малко…

Едно от основните правила на историята е, че в нея няма „ако”, но все пак не може да не се замисляме от време на време какво щеше да стане, ако не беше се случило така… Какво щеше да стане, ако Паисий (1722 – 1773) не беше решил да напише „История славяноболгарская”? С риск да обидя споменатите по-горе политици и поети, които се пенят, за да измислят по-величествени начини да извисят делото му, бих отговорил: най-вероятно същото.

Противно на мнението на много мастити учени и светила, Паисий Хилендарски не е от онези ярки личности, чиято дейност е придвижвала като с магическа пръчка историята с десетилетия и векове. Той е продукт на времето си. По-буден, но-решен, с по-ясна визия за важността на народното самоосъзнаване, но обикновен човек. Ако не се беше появил той, някой друг щеше да напише своята пробуждаща патриотизма книга.

„История славянобългарская” също не е нещо уникално. Достатъчно е да си спомним за историята на Петър Богдан Бакшев (издадена 85 години преди Паисиевата книга) или за „Стематография” на Христофор Жефарович (две десетилетия по-рано), за да осъзнаем, че хилендарският монах не е първопроходец.

Само ако разгърнем страниците на „История славянобългарская” ще разберем, че в по-голямата си част тя представлява нещо средно между сборник приказки и наръчник с небивалици. Макар и сам да пише, че ходил „чак в Немско”, за да търси сведения за труда си, Паисий ни най-малко не може да претендира за изчерпателност, а още по-малко за обективност.

Също така обаче е достатъчно да погледнем отгоре-отгоре личността и делото му, за да осъзнаем, че нито първенството, нито академичността, нито благодарността на поколенията са били сред целите на Паисий. Неговото дори не е цел, а вътрешна необходимост. Вътрешната необходимост на възрожденския човек – да разбере кой е, да дефинира разликата на себе си и близките си от една страна, и останалите от друга. Да направи каквото е по силите му, за да покаже, че „неговите хора”, народът му, имат място под слънцето, което е ако не по-добро, то поне не по-лошо от това на останалите…

И Паисий го прави. Колкото е по силите му, без да се взема насериозно, вглъбен в пътя, а не в сияйните бъднини.

Каквото и да се опитват да изсмучат от пръстите си историците, политиците и писателите, нещата, които със сигурност са известни за Паисий, са наистина ужасно малко. Това също дължим до голяма степен на самия него. Ако знаеше, че ще има толкова сериозен интерес към личността му, може би щеше да напише някоя дума повече за себе си… Той обаче мислел, че по-важно е да накара сънародниците си да се гордеят с миналото и да вярват в това, че си струва да се борят за самостоятелно бъдеще.

Без да се опитвам да претендирам за изчерпателност, мисля, че все пак е важно да се отбележат едно-две обстоятелства относно биографията на Паисий. Той е роден през 1722 година. Смята се, че е най-вероятно това да се е случило в някое от селищата в тогавашната Самоковска епархия, като за родно място най-упорито претендират самият Самоков, Банско и село Доспей. Периодично се включват и други желаещи да се докоснат до славата. Последният пример е с пернишкото село Кралев дол, на чиито диалект бил писал монахът и в което имало Паисиева махала.

Дискусиите са необходима част от достигането до историческата истина, но едва ли мястото да се водят са площадите или медиите. Затова и нямам намерение да изказвам мнения по темата. Дано да се намерят безспорни доказателства кое е родното място на Паисий, макар че това едва ли има голямо значение за някого. Освен за местните патриоти тип ала „и ний сме дали нещо на света”, туроператорите и собствениците на хотели и ресторанти.

Ако обръщаше толкова внимание на месторождението си, Паисий щеше да го отбележи изрично, а защо не и да напише негова история. Той обаче категорично демонстрира, че това, което вълнува мислите му, е миналото и бъдещето на целия български народ.

Показателен че не се взема на сериозно е и фактът, че в една от малкото бележки, в които говори за себе си, той изрично отбелязва, че преди да постъпи в Хилендарския манастир през 1745 година, не е учил нито граматика, нито светски науки. Никакви претенции, никакви измислени професорски и архонтски титли… Ето това отличава Паисий от почти всички хора.

Тъй като тогава монасите обикалят често земите, населени с християни, за да повдигат духа и да поддържат вярата им (а междувременно и да събират дарения), по време на тези обиколки Паисий най-вероятно стига до идеята, че българите се нуждаят от писана история на народа си. И улучва точно правилния момент, за да попречи на гърцизацията и да даде тласък на националното самоосъзнаване. Може би тънък нюх, може би месианство, може би просто късмет, но безспорен факт…

Безспорно също така е и че след двегодишно събиране на сведения за миналото на народа си, Паисий сяда в Хилендарския манастир и през 1762 година вече е готов със своята, не, с нашата „История славянобългарская”. През следващото десетилетие авторът обикаля неуморно местата, населени с българи, а книгата му е десетки, дори стотици пъти преписвана, предавана от ръка на ръка и четена шепнешком.

Голяма част от думите му може и да не са потвърдени от историческите факти, но вдъхновяват все нови и нови хора да се гордеят с произхода си, да образоват децата си и да дават живота си за свободата. Това е много повече от желанието на някои наши съвременници да задържат откраднатия от Гърция оригинал на „История славянобългарская”.

През тази година се навършват и 50 години от обявяването на Паисий Хилендарски за светец. Чуха се изказвания, че имената на всички улици в страната, които са кръстени на него, но са без приставката „Св.”, трябва да се променят. Смешно и жалко. Никой не става светец, защото е обявен за такъв. Шумните тържества, високопарните думи, годишнините, всичко, или почти всичко това е много хубаво. За Паисий обаче е достатъчно просто да носим делото му в сърцата си. И да правим така, че никой да няма причина да се „срами“, че е „болгарин” заради постъпките ни. Най-малкото пък Паисий…

Advertisements