снимка: личен архив

Към „Залезът на доминиращата раса (част 1)“

Към „Залезът на доминиращата раса (част 2)“

Някой би казал, че ние изобщо не сме част от никаква доминираща раса и нямаме място в текст с подобно заглавие. И това би било типично по нашенски. Всякакви доказани и недоказани капацитети се изказват по медиите, умувайки по темата „какво пречи на нас, българите, да сме щастливи и богати в собствената си държава?”. „Завистта”, казват едни. „Мързелът”, твърдят други. „Отчуждението”, намесват се трети.

Тъй като в момента ми се отдава възможност и аз да поумувам, бих казал, че някои от гореизброените имат известна роля, но основната причина да сме нещастни и да си мислим, че живеем зле (въпреки че в сравнение с повечето народи по света съвсем не е така), е неправилната ни самооценка. От Освобождението до сега ние се лутаме от „България на три морета” до „Балканския театър на Великите сили”. И в личностен план е същото. „Аз съм най-добрият”, а на следващия ден „Нищо не става от мен”…

Да, не сме доминиращи в смисъл, че в последните столетия не сме налагали на сила властта си над представители на други раси. Все пак никой не би могъл да отрече, че сме европеидни и имаме място в материал за европеидните. Стига размишления на свободна тема…

Данните на сухата статистика за България са повече от тревожни. В момента у нас средно се раждат по 1,3 деца на семейство. Това означава, че с всяко следващо поколение ще ставаме с приблизително 1/3 по-малко. И то при положение, че раждаемостта при малцинствата (в частност ромите) е в пъти по-висока, отколкото при етническите българи…

Но статистиката е за статистиците. Всички ние можем сами да разберем мащаба на проблема само като погледнем около себе си. Колко от познатите ни семейства имат три или повече деца? И обратното – колко млади мъже и жени около и над тридесетте все още не са започнали да създават потомство познаваме?

Ако се върнем към сухите цифри обаче, учените са изчислили, че за да поддържа една нация числеността си, е необходимо средната фертилност (плодовитост) на жените да е 2,1 деца. Това е границата. Над нея населението се увеличава, а под нея – намалява.

1,6 деца средно пък е критичният минимум. Ако раждаемостта спадне под него, значи нацията е обречена на изчезване. Е, много просто е да пресметнем, че 1,3 е далеч по-малко от 1,6 и то, отново повтарям, при значително по-високи показватели на малцинствата. Затова и най-вероятно прогнозите, че до 2050 година ще сме малцинство в собствената си държава, са напълно достоверни.

Има светлина в тунела, обаче тя сякаш се показва само преди избори и е във фокусническите ръце на политиците. Тъй като на всички ни е ясно, че милиарди от и без това не особено внушителната ни хазна отиват за раздутото чиновничество (тук включвам всички, които са на държавна заплата), голяма част от тези пари могат да бъдат спестени и влени в реални мерки за увеличаване на раждаемостта.

Такива са дори и увеличаването на местата в детските заведения, превърнало се в символ на нихилизма на управляващата класа в последните години. Родителите на все по-малко деца имат все по-големи проблеми да им намерят места в яслите и градините. Какво се случва с вече съществуващите? Всички знаем…

Такива са и увеличаването на детските надбавки на равностойността на поне две опаковки памперси. Или на средствата за майчинство. Или на еднократната помощ за раждане

Много хора биха ми опонирали, че от подобни стъпки ще се възползват основно ромите, но срещу това е лесно да се вземат мерки (който иска повече от 4 деца, значи е достатъчно богат да си ги гледа сам), а и не е най-важното. Дори и размерът на помощите не е най-важното.

Най-важното и същевременно най-обезсърчителното е стандартът ни на живот. Нито кризата, нито измисленият и широко обсъждан български мързел, нито дори ниската производителност е причина за усещането на българина, че живее по-зле, отколкото заслужава. Просто сме в началото на капитализма (докато все повече анализатори твърдят, че в глобален мащаб този икономически модел няма да оцелее още дълго)и поддържаме характерния за този етап тип общество: огромната част от хората почти нямат алтернатива и работят като луди, за да се хранят, обличат и топлят, няколко процента са шеметно богати, а политиците правят всичко възможно да запазят статуквото.

Все по-често започвам да си мисля дали не е по-голяма проява на патриотизъм да емигрираш докато си млад, да работиш здраво, за да натрупаш средства и да отгледаш децата си (по примера на малцинствата от западните страни, за които стана въпрос във втората част), а след двадесетина години да се върнеш вкъщи и да влееш капиталите и потомството си в България.

Защото почти всичко, което ние, българите, произвеждаме в страната си, не отива за нейното, а следователно и наше благоденствие. Печалбите на чуждите корпорации се изтеглят в държавите майки, а останалото се разпределя между малцина облагодетелствани, политиците и необходимите като твърд електорат на изборите чиновници.

Въпреки мрачните прогнози и още по-мрачните си разсъждения обаче, съм сигурен, че далеч в края на века няма да е останал само един българин, който научна експедиция да издирва като йети. Народът ни е оцелял и в по-трудни ситуации. Ще оцелее и сега. Твърде вероятно ми се струва етническите българи да се закрепят на около 1 милион човека и така да прекрачат прага на 21-то столетие

Както видяхме, тенденцията във всички традиционни държави на европеидната раса е подобна. Като че ли трябва да се случи някакво чудо, за да не се превърнем от доминираща в маргинализирана и поставена на ръба на изчезването раса в следващите век-два. И то да го направим сами, заради самодоволността, късогледството и алчността си…

Advertisements