Световният ден на свободата на печата е обявен през 1993-а от Общото събрание на ООН, след като две години по-рано Генералната конференция на ЮНЕСКО издава резолюция за насърчаване на свободата на печата в света и признава, че свободната, плуралистична и независима преса е основен елемент от всяко демократично общество.

Решено е за Световен ден за свобода на печата да бъде избран 3 май – денят, в който Генералната конференция на ЮНЕСКО приема резолюцията в столицата на Намибия Виндхук през 1991 година. В България празникът се отбелязва от 1994-а. Всяко негово издание има мото и страна домакин. През тази година Световният ден на свободата на печата преминава под надслов „Свобода на медиите в помощ на промяна на обществото”, а за символичен домакин е обявен Ливан. По традиция на 3 май се присъжда и Световната награда на ЮНЕСКО за свобода на печата ”Гилермо Кано”, която през 2012 година е присъдена на азербайджанския журналист Ейнула Фатулалиев.

Целта, която си поставят организаторите на Световния ден на свободата на печата, е да се повиши информираността за значението на този феномен и да се напомня периодично на правителствата по света, че имат задължение да спазват и подкрепят правото на свобода на изразяване, залегнало във Всеобщата декларация за правата на човека.

По стар български обичай ние отново успяхме донякъде да си помрачим празника. Този път не ни беше особено трудно, защото в навечерието на 3 май американската неправителствена организация „Freedom house” постави България на 78-ото място по свобода на медиите. Според изследването по-свободни са медиите в държави като Намибия,Бенин, Южноафриканската република, Източен Тимор и Черна гора.

Спазвайки друга отколешна  българска традиция реакциите не закъсняха и изразяваха крайни, често необосновани, почти винаги диаметрално противоположни становища. Сякаш бяха подготвени още преди излизането на резултатите от проучването на „Freedom house”. Някои казаха „Виждате ли какво стана?”; други се завайкаха и изведнъж прозряха, че над медиите у нас е наложен зловещ терор; трети пък проследиха класирането ни през последните три години (през всяка от тях се смъкваме с едно място) и отчетоха тревожна трайна тенденция на влошаване на медийната ситуация у нас.

Още по-проблематично било, че страната ни се нарежда извън първите 65 в класацията, което означавало, че медиите у нас са „частично свободни”.  Само тук-таме се чуха гласове, изказващи мнение, че подобни класации в никакъв случай не могат да бъдат приемани като меродавни, а още по-малко да се придава драматизъм на „сриването” ни с едно място спрямо миналата година…

Аз бих добавил и още нещо. Ако се абстрахираме от нездравото си, вятърничаво и понякога дори досадно желание да заемаме челните места в какви ли не класации, за да забравим поне за малко очевидната действителност, която обитаваме, едва ли има нещо учудващо в позицията, която са ни отредили от „Freedom house”.

Нека се върнем назад във времето. Откъде да почерпим традициите на свободните медии? С изключение на отделни ярки и бързо задушавани извори на медийна свобода в периода от Освобождението до Втората световната война, трябва да се върнем до хъшовските вестници на Ботев, Раковски и Каравелов  във Влашко, за да намерим място, на което авторите са писали това, което мислят, без страх. За времето на „развития социализъм” няма какво да говорим. Тогава не само медиите не бяха свободни, а и обикновените хора бяха принуждавани да се абонират за идеологически праволинейните от тях (предимно вестници).

След 1989 година ситуацията не се промени особено много, защото голяма част от медиите станаха собственост на бизнес кръгове, гравитиращи около различни политически ядра. Тоест, няма как да се пускат материали, разобличаващи „бащицата”.

Е, макар „Freedom house” да твърди, че медиите у нас са били най-свободни в края на миналото и началото на това хилядолетие, по мое скромно мнение те стават все по-независими. Макар и журналистите, които искат да изразяват свободно мнението си и да представят нещата обективно, да понесоха жесток удар заради прословутата финансова криза. Медийният пазар се сви още повече, а голяма част от тях се оказаха на улицата.

Въпреки всичко в България най-после започват да се формират (основно онлайн, защото са най-малко зависими от потоците на едрия капитал, а следователно и от всичко друго) сравнително свободни медии. Това е процес, значително подпомогнат от развитието на нови типове общуване като блоговете и социалните мрежи и няма как да очакваме да завърши утре.

Трябва време, трябват повече притежатели на медии, които да имат воля и да влагат средства в тази посока. Защото независимата журналистика не се появява от нищото. Както при въстанията (като Априлското, чиято годишнина отбелязахме) тук освен натрупана решителност и готовност за саможертва е необходима и материална база, защото към независимост се стремят хора със самочувствие.

Така, че „Freedom house” ще трябва да почака за по-осезаеми резултати в България. Както и в цяла Източна Европа разбира се, както си личи и от резултатите от изследването. Само Източен Тимор не знам кога скочи толкова нагоре… За нищо и никакви си десетина години съществуване да са успели да изградят и свободни медии… И то в техния регион… Трябва да вземем пример от тях…

Advertisements