„Май ше ни бъде…“, Глава дваесе и пръва
– Тва вече требва да е макье ти! – зафъфля Свилко, оти устата му беше плъна с паприкаш – Я беги да видиш!
Ич и не очеквайте от мининкио пишлегар неква умилителна сцена на синовна обич и тем подобни отживелици. Он се беше одзерепил у телевизоро и гледаше некво детско за един квадратен жлът сюнгер, къде си му беше юбим от кво одеше прав поди масата, и ако ви каем, че му се дигаше от дивано, жестоко ше ви излъжем. Само успе да изсумти недоволно:
– Нищо не се чуе…
– Данчо! – баща му така наплатиса масата, че чиникята му чък подрипи, а вилицата изтропа на душемето – Броим до три и сакам да видим кък гръбината ти завива на къде калидоро! У противен сючай ше се рипнем и ше ти отпорим ушите! Бре, неразбрано дете, бе! Кво и да му каеш, оно се ше ти отвръне, оти си знае ньеговата…
Свилен дудня още бая време, нищо че сино му вече беше напущил помещенеето. Коги най-после се наприказва, отопи кво беше останало по дъното на чиникята, надигна се бавно, претръка джуки с опакото на ръкаво си и он зафана навънка. Като излазаше през вратата на къщата, колата на жена му, неква мининка, от тия новите, тамън спре от другата стрън на обрушенио път.
„Нема еднъж да не съм я надушил барем от километър. Те тва ако не е юбов, здраве му кажи!“, помисли си мъжо, па налундзи клефарете у движенее и се спущи къде вратницата. Коги я отвори, синковецо вече се беше овесил на врато на макье си и повтараше с такъв лигав гласец, та да ти се ще, като му откръшиш един зади врато, да падне чък у градината на комшиите:
– Знаеш ли колко ми беше мъчно за тебе? Кво си ми купила? Чу ли? Кво си ми купила? Кажи ми, де! Молим ти се, молим ти се, молим ти се!
Юбица се смееше, гушеше го и се врътеше у кръг, нищо че тоа ломпар, дека се беше провесил на врато й, си докарваше дваесе и неколко кила и тегнеше барем полвината на ньеа, та имаше изгледи да й прекръши гръбняко като изсъънала връшиня.
– Ей, сине майчин, я да се маиняш от жена ми, че не знам дали ме разбираш! – Свилко от родо на Муфтите откопча мининкио от врато й и го пущи на земята, без ич да му пука, че нема да си падне на ногите – Дръто магаре ми станал, ше се гуши при макье си като некое мининко бебе!
Он на ньегов си ред награби Юбица. Ама преди тва само за секундечка застана пред ньеа и я изгледа у очите. Они ласкаво го поемнаа у меките си глъбиньи. Сичко си беше кък преди. Мъжо остана доволен и, като подфана жена си през дирнико, я дигна от земята и я понесе, се едно беше седнала на столче. Она се почуства не по-тежка от перушка и пак се разкреоти, ама та да запази положенее, му рече уж сръдито:
– Абе, Свилене, ти пак ли пошешаве, бе!? Пущи ме доле, че ше си скинем убави нови дреи!
Мининкио, къде у тва време стоеше на безопасно разстоянее, с непогрешимио си инстинкт на подрастваш итрец усети, че сега е моменто да се напраи на мъж и се фръли напреде като слепец у шанец.
– Веднъга да пущиш мама, оти иначе… – он се стръча, дръпаше, буташе и пъшкаше колко мое. По едно време се увеси целио на ръката на баща си, ама файда немаше никва.
– Кво иначе, бе!? – Свилен резко се завръте, без да изпуща Юбица и докачи Данчо с едната ръка за огръйето, па отлепи и ньего от твръдата опора на земята.
– Де бе, Свилене, бе! – тоа път гласо на жена му ич не беше дружеюбен – Ше му разтегнеш и таа тениска и чък сега ше те закоям, додек спиш! Оно ми писна да му купувам дреи и вие да ги ягмосвате!
Големата Муфта пущи едновременно сино си и жена си доле и още по-едновременно ги плясна по дирниците, па се обръна къде Юбица:
– Не е мръднал!
– Вардим ти го у идеална форма, нали така ми поръча? – врътна заднико си она уж сючайно пред очите му.
– Я тва костумче довечерка ако го не напраим на пръцаяце, те па на!
– Един път нема ли да успееш да каеш нещо като ората, Свилене! – думите й мое да беха сопнати, ама не и тоньо й – Ората праат комплименте, подареват, водат на екскурзии, на рестуранте, носат вода от девет кладенци, та да спечелат дамата на сръцето си, тоа нашио само му дай да прикаа за киненье, дръпанье, клатенье и гнявенье!
– Кви подаръце, рестуранте и екскурзии? – мъжо й неусетно беше преминал у бойно настроенее – Като сакаш подарък, оди горе при онаа къща, дека фрълиаме сички пари у ньеа! Като ти се доще на ресторант, пак там, на чардако. Занасаш си едно пръче салам, бучка сиренье и порезаница леб и седаш там да вечераш на свещи! Същото важи и за екскурзеата. Иди у гостоприемницата, кък й викаш, огледай се, па белким се сетиш оти немаме пари за екскурзии!
– Ех, мамичката му да ебем! – тросна се и Юбица. Беше пребледнела от яд, ама се вардеше пред детето – За кво и да стане приказка само къде тия пари и таа гостоприемница го завръташ! Като почне да работи къщата за госкье, ше напраим сметка колко си дал, ше ти ги врънем с лихвите, а после се развеждам с тебе и тва е! Да се мирне, че ми дойде до гуша!
– На ньеа й било дошло до гуша! – Свилен вече беше запалил яката – Три недии и горница я нема дом, обрънах се на камериерка, ама на ньеа й било дошло до гуша!
– Мирвай пред мининкио, довечера ше се разпрааме! – изсъска она и на моменто смени тоньо – Айде сега да свалиме багажо и да видиме дали па верно нема нещо за тоа юнак послушен Данчо…
– Послушен бил! – избоботи Свилко – Ако требаше да получева нещо според послушанеето си, едва ли щеше да скръпи за полвин коричка леб и капачка от компот вода на день! Знаеш ли кво му е последното послушанее?
– Ако не си ми казал, нема откъде да знам… Наш Данчо още не дават по новините за ньего. – она се пробва даже да се помайтапи. Дипломацеека требва у тоа живот, не мое све да сме се на нож със сички.
– Оня день набарал боба ти Лила, додек дремала на пекята преди дома си, издебал се, откраднал й бастуня и го пререзал с ножовката колко да остане да се крепи на свети крепки.Таа па дрътофелница откъде е разбрала, че е баш он? – майчинио инстинкт заработи без грешка.
– Разбрала е, кък нема да разбере? – продлъжеваше да се пробва да е строг мъжо й, ама едвам се сдръжаше, оти го напушваше на смех – Тва диване, видиш ли го, дошло до дом и ми зело телефоньо, врънало си бастуньо на местото, па се закротило зади дръвята до шопката. Да я чека да се събуди…
– Ама виж колко сложен план е измислил нашио умник! – не може да се не възхити на мининкио социопатец макята.
– Умник е он! – Свилко извади и последната торба от багажнико – Ама, Юбице, ти камънье ли си товарила тука, ма!?
– Не се отплесвай, а ми кажи кво е станало, та да знам дали изобщо да давам подаръци на тоа разбойник! – тоньо й пак не съответстваше на строгустта на думите.
– Е, кво мое да стане? – изпъшка от теготилото Свилен и пойде къде вратничката – Нали я знаеш она ква е цоцолана, разбудила се, попротегнала се, поогледала се, па рекла да се надигне от пекята. Добре, ама като се облегнала на бастуньо и кракнала два-три пъти, он изпраскал изеднъж и се прекръшил на две.
– А боба ти Лила? – пръвоначално на Юбица й дойде да се разсмее колко мое, ама се уплаши, че дрътофелницата мое да си е строшила нещо, а на ньойньите години сека фрактура беше кажи-речи сигурен билет за гробищата.
– Боба ти Лила имала късмет, че бастуньо се прекръшил баш до песъчнико и она груанала на меко връз ньего.
– И Данчо веднъга се е стръчал, та да викне помуш, нали така? Или па е бил зел телефоньо, та да се обади! На мама детето! – она погали по рошавата глава сино си, къде стоеше до ньеа с клепнали уши.
– Обадил се е он… – издудня Свилко, коги стигна до вътрешната врата – Синковецо ич и не е зел телефоньо с таа цел. Коги боба ти Лила навирила клъки у песъчнико, он изскочил бръже от прикритеето си и я наснимал едно убаво кък се връгая като свиня у локва. И, мани другото, през целото време, додек она му се молила да й помогне, нашио убавец й се креотил у очите колко мое.
– Много е видела кво праи таа кьорава бабичка! – не се отказваше орлицата.
– Нали ти каем, че се е смел колко глас му дръжи. Чък ората са го чули, ама не са излезнали, оти били запладнили.
– Ама я й помогнах… – Данчо не смееше да земе завою, оти вътре у парцелата трудно щеше да избега, затва показа само едно око през бойдисаните у зелено железни пръчки на вратницата.
– Е, така е! Излъгах, ама ше ми простите! – Свилен остаи свите торби на масата у калидоро – Че й е помогнал, помогнал й е, ама след като й е направил четиресе и седем снимки и три клипчета по неколко минути… Не една, не две, а четиресе и седем! Праи сметка за кво става въпрос! Като го кимнем еднъж, ше му фръкне цифката чък на Горнята тутма!
На тва место от сръцераздирателнио разказ за премеждеата на боба ви Лила и ньойньио изкусен мъчител Данчо миничката Муфтечка Юбица не издръжа, стръча се къде най-близката до ньеа врата и я затръшна зади гръбо си. Отвътре на моменто се чуа задавено стенянье и некво скрибуцанье, се едно я душеа. Мининката гад усети кък се свива още по-мининкото му сръчице и се сбръзи по пътеката къде къщата, та да се извини на макье си и да нормализира ситуацеата. Немаше да му е за пръв път да й се мазни, знаеше кво се сака от ньего, та да постигне успех. У последно време на мода му беше, коги му утеснее покрай врато, да обяснева през слъзи, че вече никогиж, ама никогиж през живото си нема да праи така.
Дали обаче моете да си представите кво беше удивленеето му, коги се фръли на бравата на вратата и отвори, а вътре макье му стоеше на средата на стаата, подпрела се на масата от изнемощенее и се смееше колко мое с ръка на устата. Она цвилеше, я ви каем. Безсилна да скута веселото си настроенее от мининкио, образете й се беа зачръвили, по тех се стачаа слъзи, челото й лъщеше от пот, а очите й – от одавна фаналото паужини пръвично детско възхищенее за сека възможна щуротия на тоа свет. Колко по-голема щуротия, толко по-неподпраено възхищенее.
А сино й беше дигнал летвата високо, вервам, че тва никой нема да посмее да му отрече. Коги го виде да стои на вратата пребледнел от смущенее и трепкащ на ситно като плъй у брашно, она напраи последен опит да спре смехо си, ама резултато беше баш обратен – пръъна на нова сметка. Единственото, къде може да напраи, беше да тури и другата си шака на физиономеата, та белким я скута целата. Изподи ръките й се разнесе неистов вой, дека и най-големио психолог немаше да мое да разбере на кви емоции се длъжи. Па камо ли оня дофтур, дека ми каза, че си въобразевам, че съм майстор на перото. Я ше го издебнем и ше го прекръшнячим с четврътит колец за домати, само да разберем къде живее, да ми запомните думата!
Данчо окончателно се намери у небрано лозе и прибегна къде най-успешното си оръжее. Безотказно. Откво се помнеше. А именно – почна да циври на глас. Отначалото по-лекечко, ама коги виде, че не постига никъв ефект, си отпущи грълото като тенор от световна класа.
– Ама, мамоуууу! Она таа бабичка ме изклюкарииии! – рево му беше истински като кюлче злато от Дръжавнио резерв и изразеваше неподправената лична драма, дека кинеше сръцата на сички присъстващи подобно на женски бой по бански у кална вода – Немаше кък да остаим работите такаааа!
– За кво те издаде? – Юбица некък успе да спре смехо си поне временно и да надигне глава.
– Че оцелих петело й с прашката! – преди да лупне от масата и последнио железен аргумент у своя защита, он надигна гласецо си така, че виеньето му достигна неподозирани висоти – Освен тва таа проклета бабичка излъга, че съм го утрепал! Като умерих петело, он живе още барем два часа и чък тогива умре, оти она го тури на дръвнико и му еба макята с манарчетоооо!
– Нема да пцуйеш, че ше ти попарим устата с кипела вода! – макье му не знаеше откъде намира сила, та да се дръжи толко сериозна – Заклала го е жената, оти е видела, че нема да го бъде и не е сакала да се ягмоса месото му, келеш с келеш ниеден ти!
– Немаше и петнаесе минути да е живел. – намеша се у разговоро за пръв път от бая време баща му – И оно само, ако викаш „живот“ на тва да се носиш като лебедова песен из дворо, да се спотураш, да падаш, да се дигаш, краката ти да гонат главата на сви стръни, да кукуригаш на умрело, а последните пет минути от пребиваваньето си на тоа греовен свет да прекараш легнал по гръбина, като единственото ти движенее е да риташ с крака у въздуйо. Ако за некой от вазе тва е живот, значи петело е живел. И осен тва боба ти Лила ич не е издавала твой Данчо. Не е имало и нужда. Вревата, къде агонизиращио петел дигна, изпраи на крак целата маала. Сички се сбраа да гледат чудо-чучуято и да ме бъзикат с те тоа те калпазанин!
Юбица пак закри физиономеа у шаките си и изцвили нещо като дума у отчаян опит да прикрие истинските си емоции.
– Кво?
– Би ли го? – успе да повтори она по-членоразделно.
– Би ме! Би ме! Би ме! – рево на мининкио спре от раз, се едно нищо не е било и он се оживи, готов да се фане като удавник за сламка за таа поредна възможнус за спасенее.
– Малко ти беше! – Свилко леко го шяпна зади врато.
– Ауууу! – възмути се цвъкльото и почна да се настройва пак да ревне. Като актьор преди да излее поди прожекторете.
– Къде те би? – усилеата на макье му да се дръжи що-годе нормално не даваха почти никъв резултат.
Коги обаче сино й почна да сочи с мининките си ръчички физиономеата, темето, врато, гръдите, стомахо, бъбрецете, абе, сички уязвими части на телото, а израженеето му беше сбрало у ньего си свата мъка на затрупаните от Везувий помпейци, она окончателно се предаде.
Отпущи смехо си колко мое, дигна ръце къде тавано и се плясна по бедърете със се сила. След кратко колебанее и оглежданье а навам, а натам, мининкио тероризатор на маалата пак зе най-верното решенее и се шмугна у прегръдката на макье си. Сгуши се там, тръпеливо чекайки целата дандания да се размине. Кък ставаше обикновено, оти миничката Муфтечка беше ценен кадър за макье си и баща си и у повечето сючаи изкючително успешно слаломираше меджу капките, тва нема кък да се отрече.
Книжлетата от поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ можете да поръчате с лично съобщение на фейсбук страницата Торлака, както и на popovmost.books@gmail.com.
Заповядайте в новия ми сайт: www.torlaka.com 