Търсене

Заповядайте в новия ми сайт: www.torlaka.com

Категория

Северозападен роман

„Таралясник до таралясника, мила моя майнольо…“

Данчо миничката Муфтечка

„Май ше ни бъде…“, Глава дваесе и пръва

– Тва вече требва да е макье ти! – зафъфля Свилко, оти устата му беше плъна с паприкаш – Я беги да видиш!
Ич и не очеквайте от мининкио пишлегар неква умилителна сцена на синовна обич и тем подобни отживелици. Он се беше одзерепил у телевизоро и гледаше некво детско за един квадратен жлът сюнгер, къде си му беше юбим от кво одеше прав поди масата, и ако ви каем, че му се дигаше от дивано, жестоко ше ви излъжем. Само успе да изсумти недоволно:

– Нищо не се чуе…

– Данчо! – баща му така наплатиса масата, че чиникята му чък подрипи, а вилицата изтропа на душемето – Броим до три и сакам да видим кък гръбината ти завива на къде калидоро! У противен сючай ше се рипнем и ше ти отпорим ушите! Бре, неразбрано дете, бе! Кво и да му каеш, оно се ше ти отвръне, оти си знае ньеговата…
Свилен дудня още бая време, нищо че сино му вече беше напущил помещенеето. Коги най-после се наприказва, отопи кво беше останало по дъното на чиникята, надигна се бавно, претръка джуки с опакото на ръкаво си и он зафана навънка. Като излазаше през вратата на къщата, колата на жена му, неква мининка, от тия новите, тамън спре от другата стрън на обрушенио път.
„Нема еднъж да не съм я надушил барем от километър. Те тва ако не е юбов, здраве му кажи!“, помисли си мъжо, па налундзи клефарете у движенее и се спущи къде вратницата. Коги я отвори, синковецо вече се беше овесил на врато на макье си и повтараше с такъв лигав гласец, та да ти се ще, като му откръшиш един зади врато, да падне чък у градината на комшиите:

– Знаеш ли колко ми беше мъчно за тебе? Кво си ми купила? Чу ли? Кво си ми купила? Кажи ми, де! Молим ти се, молим ти се, молим ти се!
Юбица се смееше, гушеше го и се врътеше у кръг, нищо че тоа ломпар, дека се беше провесил на врато й, си докарваше дваесе и неколко кила и тегнеше барем полвината на ньеа, та имаше изгледи да й прекръши гръбняко като изсъънала връшиня.

– Ей, сине майчин, я да се маиняш от жена ми, че не знам дали ме разбираш! – Свилко от родо на Муфтите откопча мининкио от врато й и го пущи на земята, без ич да му пука, че нема да си падне на ногите – Дръто магаре ми станал, ше се гуши при макье си като некое мининко бебе!
Он на ньегов си ред награби Юбица. Ама преди тва само за секундечка застана пред ньеа и я изгледа у очите. Они ласкаво го поемнаа у меките си глъбиньи. Сичко си беше кък преди. Мъжо остана доволен и, като подфана жена си през дирнико, я дигна от земята и я понесе, се едно беше седнала на столче. Она се почуства не по-тежка от перушка и пак се разкреоти, ама та да запази положенее, му рече уж сръдито:

– Абе, Свилене, ти пак ли пошешаве, бе!? Пущи ме доле, че ше си скинем убави нови дреи!
Мининкио, къде у тва време стоеше на безопасно разстоянее, с непогрешимио си инстинкт на подрастваш итрец усети, че сега е моменто да се напраи на мъж и се фръли напреде като слепец у шанец.

– Веднъга да пущиш мама, оти иначе… – он се стръча, дръпаше, буташе и пъшкаше колко мое. По едно време се увеси целио на ръката на баща си, ама файда немаше никва.

– Кво иначе, бе!? – Свилен резко се завръте, без да изпуща Юбица и докачи Данчо с едната ръка за огръйето, па отлепи и ньего от твръдата опора на земята.

– Де бе, Свилене, бе! – тоа път гласо на жена му ич не беше дружеюбен – Ше му разтегнеш и таа тениска и чък сега ше те закоям, додек спиш! Оно ми писна да му купувам дреи и вие да ги ягмосвате!
Големата Муфта пущи едновременно сино си и жена си доле и още по-едновременно ги плясна по дирниците, па се обръна къде Юбица:

– Не е мръднал!

– Вардим ти го у идеална форма, нали така ми поръча? – врътна заднико си она уж сючайно пред очите му.

– Я тва костумче довечерка ако го не напраим на пръцаяце, те па на!

– Един път нема ли да успееш да каеш нещо като ората, Свилене! – думите й мое да беха сопнати, ама не и тоньо й – Ората праат комплименте, подареват, водат на екскурзии, на рестуранте, носат вода от девет кладенци, та да спечелат дамата на сръцето си, тоа нашио само му дай да прикаа за киненье, дръпанье, клатенье и гнявенье!

– Кви подаръце, рестуранте и екскурзии? – мъжо й неусетно беше преминал у бойно настроенее – Като сакаш подарък, оди горе при онаа къща, дека фрълиаме сички пари у ньеа! Като ти се доще на ресторант, пак там, на чардако. Занасаш си едно пръче салам, бучка сиренье и порезаница леб и седаш там да вечераш на свещи! Същото важи и за екскурзеата. Иди у гостоприемницата, кък й викаш, огледай се, па белким се сетиш оти немаме пари за екскурзии!

– Ех, мамичката му да ебем! – тросна се и Юбица. Беше пребледнела от яд, ама се вардеше пред детето – За кво и да стане приказка само къде тия пари и таа гостоприемница го завръташ! Като почне да работи къщата за госкье, ше напраим сметка колко си дал, ше ти ги врънем с лихвите, а после се развеждам с тебе и тва е! Да се мирне, че ми дойде до гуша!

– На ньеа й било дошло до гуша! – Свилен вече беше запалил яката – Три недии и горница я нема дом, обрънах се на камериерка, ама на ньеа й било дошло до гуша!

– Мирвай пред мининкио, довечера ше се разпрааме! – изсъска она и на моменто смени тоньо – Айде сега да свалиме багажо и да видиме дали па верно нема нещо за тоа юнак послушен Данчо…

– Послушен бил! – избоботи Свилко – Ако требаше да получева нещо според послушанеето си, едва ли щеше да скръпи за полвин коричка леб и капачка от компот вода на день! Знаеш ли кво му е последното послушанее?

– Ако не си ми казал, нема откъде да знам… Наш Данчо още не дават по новините за ньего. – она се пробва даже да се помайтапи. Дипломацеека требва у тоа живот, не мое све да сме се на нож със сички.

– Оня день набарал боба ти Лила, додек дремала на пекята преди дома си, издебал се, откраднал й бастуня и го пререзал с ножовката колко да остане да се крепи на свети крепки.Таа па дрътофелница откъде е разбрала, че е баш он? – майчинио инстинкт заработи без грешка.

– Разбрала е, кък нема да разбере? – продлъжеваше да се пробва да е строг мъжо й, ама едвам се сдръжаше, оти го напушваше на смех – Тва диване, видиш ли го, дошло до дом и ми зело телефоньо, врънало си бастуньо на местото, па се закротило зади дръвята до шопката. Да я чека да се събуди…

– Ама виж колко сложен план е измислил нашио умник! – не може да се не възхити на мининкио социопатец макята.

– Умник е он! – Свилко извади и последната торба от багажнико – Ама, Юбице, ти камънье ли си товарила тука, ма!?

– Не се отплесвай, а ми кажи кво е станало, та да знам дали изобщо да давам подаръци на тоа разбойник! – тоньо й пак не съответстваше на строгустта на думите.

– Е, кво мое да стане? – изпъшка от теготилото Свилен и пойде къде вратничката – Нали я знаеш она ква е цоцолана, разбудила се, попротегнала се, поогледала се, па рекла да се надигне от пекята. Добре, ама като се облегнала на бастуньо и кракнала два-три пъти, он изпраскал изеднъж и се прекръшил на две.

– А боба ти Лила? – пръвоначално на Юбица й дойде да се разсмее колко мое, ама се уплаши, че дрътофелницата мое да си е строшила нещо, а на ньойньите години сека фрактура беше кажи-речи сигурен билет за гробищата.

– Боба ти Лила имала късмет, че бастуньо се прекръшил баш до песъчнико и она груанала на меко връз ньего.

– И Данчо веднъга се е стръчал, та да викне помуш, нали така? Или па е бил зел телефоньо, та да се обади! На мама детето! – она погали по рошавата глава сино си, къде стоеше до ньеа с клепнали уши.

– Обадил се е он… – издудня Свилко, коги стигна до вътрешната врата – Синковецо ич и не е зел телефоньо с таа цел. Коги боба ти Лила навирила клъки у песъчнико, он изскочил бръже от прикритеето си и я наснимал едно убаво кък се връгая като свиня у локва. И, мани другото, през целото време, додек она му се молила да й помогне, нашио убавец й се креотил у очите колко мое.

– Много е видела кво праи таа кьорава бабичка! – не се отказваше орлицата.

– Нали ти каем, че се е смел колко глас му дръжи. Чък ората са го чули, ама не са излезнали, оти били запладнили.

– Ама я й помогнах… – Данчо не смееше да земе завою, оти вътре у парцелата трудно щеше да избега, затва показа само едно око през бойдисаните у зелено железни пръчки на вратницата.

– Е, така е! Излъгах, ама ше ми простите! – Свилен остаи свите торби на масата у калидоро – Че й е помогнал, помогнал й е, ама след като й е направил четиресе и седем снимки и три клипчета по неколко минути… Не една, не две, а четиресе и седем! Праи сметка за кво става въпрос! Като го кимнем еднъж, ше му фръкне цифката чък на Горнята тутма!
На тва место от сръцераздирателнио разказ за премеждеата на боба ви Лила и ньойньио изкусен мъчител Данчо миничката Муфтечка Юбица не издръжа, стръча се къде най-близката до ньеа врата и я затръшна зади гръбо си. Отвътре на моменто се чуа задавено стенянье и некво скрибуцанье, се едно я душеа. Мининката гад усети кък се свива още по-мининкото му сръчице и се сбръзи по пътеката къде къщата, та да се извини на макье си и да нормализира ситуацеата. Немаше да му е за пръв път да й се мазни, знаеше кво се сака от ньего, та да постигне успех. У последно време на мода му беше, коги му утеснее покрай врато, да обяснева през слъзи, че вече никогиж, ама никогиж през живото си нема да праи така.
Дали обаче моете да си представите кво беше удивленеето му, коги се фръли на бравата на вратата и отвори, а вътре макье му стоеше на средата на стаата, подпрела се на масата от изнемощенее и се смееше колко мое с ръка на устата. Она цвилеше, я ви каем. Безсилна да скута веселото си настроенее от мининкио, образете й се беа зачръвили, по тех се стачаа слъзи, челото й лъщеше от пот, а очите й – от одавна фаналото паужини пръвично детско възхищенее за сека възможна щуротия на тоа свет. Колко по-голема щуротия, толко по-неподпраено възхищенее.
А сино й беше дигнал летвата високо, вервам, че тва никой нема да посмее да му отрече. Коги го виде да стои на вратата пребледнел от смущенее и трепкащ на ситно като плъй у брашно, она напраи последен опит да спре смехо си, ама резултато беше баш обратен – пръъна на нова сметка. Единственото, къде може да напраи, беше да тури и другата си шака на физиономеата, та белким я скута целата. Изподи ръките й се разнесе неистов вой, дека и най-големио психолог немаше да мое да разбере на кви емоции се длъжи. Па камо ли оня дофтур, дека ми каза, че си въобразевам, че съм майстор на перото. Я ше го издебнем и ше го прекръшнячим с четврътит колец за домати, само да разберем къде живее, да ми запомните думата!
Данчо окончателно се намери у небрано лозе и прибегна къде най-успешното си оръжее. Безотказно. Откво се помнеше. А именно – почна да циври на глас. Отначалото по-лекечко, ама коги виде, че не постига никъв ефект, си отпущи грълото като тенор от световна класа.

– Ама, мамоуууу! Она таа бабичка ме изклюкарииии! – рево му беше истински като кюлче злато от Дръжавнио резерв и изразеваше неподправената лична драма, дека кинеше сръцата на сички присъстващи подобно на женски бой по бански у кална вода – Немаше кък да остаим работите такаааа!

– За кво те издаде? – Юбица некък успе да спре смехо си поне временно и да надигне глава.

– Че оцелих петело й с прашката! – преди да лупне от масата и последнио железен аргумент у своя защита, он надигна гласецо си така, че виеньето му достигна неподозирани висоти – Освен тва таа проклета бабичка излъга, че съм го утрепал! Като умерих петело, он живе още барем два часа и чък тогива умре, оти она го тури на дръвнико и му еба макята с манарчетоооо!

– Нема да пцуйеш, че ше ти попарим устата с кипела вода! – макье му не знаеше откъде намира сила, та да се дръжи толко сериозна – Заклала го е жената, оти е видела, че нема да го бъде и не е сакала да се ягмоса месото му, келеш с келеш ниеден ти!

– Немаше и петнаесе минути да е живел. – намеша се у разговоро за пръв път от бая време баща му – И оно само, ако викаш „живот“ на тва да се носиш като лебедова песен из дворо, да се спотураш, да падаш, да се дигаш, краката ти да гонат главата на сви стръни, да кукуригаш на умрело, а последните пет минути от пребиваваньето си на тоа греовен свет да прекараш легнал по гръбина, като единственото ти движенее е да риташ с крака у въздуйо. Ако за некой от вазе тва е живот, значи петело е живел. И осен тва боба ти Лила ич не е издавала твой Данчо. Не е имало и нужда. Вревата, къде агонизиращио петел дигна, изпраи на крак целата маала. Сички се сбраа да гледат чудо-чучуято и да ме бъзикат с те тоа те калпазанин!
Юбица пак закри физиономеа у шаките си и изцвили нещо като дума у отчаян опит да прикрие истинските си емоции.

– Кво?

– Би ли го? – успе да повтори она по-членоразделно.

– Би ме! Би ме! Би ме! – рево на мининкио спре от раз, се едно нищо не е било и он се оживи, готов да се фане като удавник за сламка за таа поредна възможнус за спасенее.

– Малко ти беше! – Свилко леко го шяпна зади врато.

– Ауууу! – възмути се цвъкльото и почна да се настройва пак да ревне. Като актьор преди да излее поди прожекторете.

– Къде те би? – усилеата на макье му да се дръжи що-годе нормално не даваха почти никъв резултат.
Коги обаче сино й почна да сочи с мининките си ръчички физиономеата, темето, врато, гръдите, стомахо, бъбрецете, абе, сички уязвими части на телото, а израженеето му беше сбрало у ньего си свата мъка на затрупаните от Везувий помпейци, она окончателно се предаде.
Отпущи смехо си колко мое, дигна ръце къде тавано и се плясна по бедърете със се сила. След кратко колебанее и оглежданье а навам, а натам, мининкио тероризатор на маалата пак зе най-верното решенее и се шмугна у прегръдката на макье си. Сгуши се там, тръпеливо чекайки целата дандания да се размине. Кък ставаше обикновено, оти миничката Муфтечка беше ценен кадър за макье си и баща си и у повечето сючаи изкючително успешно слаломираше меджу капките, тва нема кък да се отрече.


Книжлетата от поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ можете да поръчате с лично съобщение на фейсбук страницата Торлака, както и на popovmost.books@gmail.com.

Отново на козлодуйски брег

kozloduj-2017-07

Естествено, че нема кък да пропущиме Козлодуй като дестинацеа и с „Май ше ни бъде…“, при положение, че представянеата на предишните две книги минаа у толко приятелска и задушевна обстановка.

kozloduj-2017-02

И тоа път там ни посрещнаа у читалище „Христо Ботев“, а за организацията удариха рамо и приятелете ни от клуб „История“ към АЕЦ „Козлодуй“. Имаше познати, ама и нови лица, така че ми беше доста лесно да се отпущим, да наприказвам дивотиите си, да попрочетем некой откъс и после да обсъдиме секакви шъшкании, къде ни дойдат у главата. Ама па ти да видиш кви истории знаат козлодуйчанье, на мене ми се откина чейнето от смех. Особено там за един зевзек, некъв електроженис, къде имал твръде странно разбиранье за интимните отношенеа с противоположнио пол и за местата, предназначени за облекчеванье на телесните натоварвания, ама айде да не улазам у подробности, че даже и на мене ми е малко неловко.

kozloduj-2017-03 kozloduj-2017-04 kozloduj-2017-05

Е, като дойде време да подписвам книги, а Румяна Нейкова от Читалището наприказва мили думи за мене и за писанията ми, не ми беше неловко, признавам си.

kozloduj-2017-08Козлодуйските представяния винаги минават с много настроение. Затва и съм обещал със следващата книга да идем натам с преспиванье, та ега имаме време да пийнеме и да се наприказваме като ората. Ама надали ше ни стигне времето. Тия са неизчерпаем извор на истории, я ви каам, па вие ако сакате вервайте…



Ако не сте успели да минете покрай некое от представянията, ама ви се ще да почетете летература от Торлака, може да поръчате книгите му „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Ломско представяне на „Май ше ни бъде…“ у „Лас Вегас“

lom-2017-02-03

Таа годин рекохме малко да смениме обстановката у Лом. Затва и се свръзахме с един много читав клуб, къде си има традиции у културните събития и те ни те с трилогията до Дунава за пръв път у тва турне.

„Лас Вегас“ предлага доста комфортна обстановка, а собственико Валери Калинин и персонало са точни ора, къде ни ше ти досадинят, ни па ше те остаат без внимание. Без внимание не ме остаиха и ломчанье, макар че, трaдиционно за петък вечер, бехме у по-камерен състав, ама тва са специфики, дека съм запознат с тех и съм им свикнал за три години.

Важното е, че тия, къде дойдоха, беха истински почитателе на писанията ми, а ония, които присъстваха от чисто юбопитство, oстанаха. С таа шашава литература, къде я пишем, понекогиж е по-добре да избираш клубове и да си приказваш неформално с ората, отколко културни институции. Друг път е обратното, оно се знаа.

Основната ми идея е, че у Лом най-разчупеното и комфортно и за мене, и за читателете представяне от трите до сега стана у „Лас Вегас“. Видех се с ора, дека незнайно защо са ми искрени фенове от камара време, като Руми, Виктор, Петко, приятелите им, а и съсем непознати ора, къде си прекарахме много читаво с тех.

lom-2017-02-04

Кък си му е редо, обсъдиаме историята и политиката и си разказахме некои забавни случки, къде беха провокирани от цитати от книгите. Валери (завръшил езикова гимназеа чистокръвен шоп от жлътите павета, ашладисан у Лом по либофф), сподели пръвите си впечатленеа от северозападнио диалект и манталитет, Виктор па разпраи кък „кръщава“ съквартирантете си с моите книги у особеностите на роднио ни край. С Руми се видехме за пръви път на живо след камара писания из Клюкарнико, а по стара традиция имахме и не разбрали, къде почнаа да се тюхкат, че не са разбрали и не са дошли, и да сакат да им изпращам книги още на следващио ден.

lom-2017-02-02

Ше надписвам и на живо, а и ше изпращам, кво да праим? Да го не урочасвам, оти тва турне още не е преполовено, ама е много, ама много успешно досега. По сички показатели. И ме зарежда, место да ми изсмуква силиците. Убави ора, силни емоции, непосредствени взаимоотношенеа. Кво мое да сакаш повече?


До края на седмицата предстоят още 4 представяния на „Май ше ни бъде…“:

Със Северозападната трилогия у Кула

img_0059

Не бех стъпвал у Кула от ученик, коги одих на два пъти да гледам останките на римската крепус Кастра Мартис, къде на тех е кръстено тва живописно градче. Добре, ама моите приятеле Цецо, Самотока и бай Емил Дичев, и тримата истински родолюбци, миналата годин ми предложиха гостоприемството си толко настоятелно и чистосърдечно, че изобщо не се замислих да прескочим до една от най-северозападните точки на дръжавата ни. Предчуствах, че ше се зарадвам там и ше се наситим с емоции и нови детайли от душевността на българино, ама ча па толко не си представях.

img_0051

Тия кулчанье направо ми скриа капата. Пристигнах близо полвин час преди представяньето, а они беа наплънили залата у Читалище „Просвета“ и чекаха тръпеливо да се явне недоразумителната ми особа. Едни дарове от кмето Владимир Владимиров (благодарим, че ми беше запазил шише вино, нищо че дойдох чък след Трифон Зарезан), от домакините на събитието, едни крушови ракии и книги, една преплънена зала, вкючително и с ора от читалищата у общината…

img_0052

Тъй като бех пропущил да представим предишните две книги у Кула, преди за „Май ше ни бъде…“ поприказвахме малко за „Северозападен романь“ и „Автономията????“. Като прочетох и откъси (нарочно провокативни) се опитах да следим реакциите на ората. Некои гледаха леко озадачено и не моеха да поверват, че такива работи са написани на ратия, ама големото мнозинство се забавлеваха искрено.

img_0053

И нема кък да е. От подарените ми книги и разговорите с местните ора си затвръдих мнението, че у Кула живеат едни от най-автентичните северозападни сътвере, макар и да са преселници от Централен Балкан по време на кърджалийскио бесоч. Прями, чисти, грубовати, ама по оня истински начин, дека те кара да се отпущиш и да знааш, че и една неискрена приказка нема да чуеш.

img_0061

Подписах много книги. Даже по едно време се уплаших, че ше свръшат, нищо че уж бехме понаплънили багажнико. Много ми се щеше да останем за повече, ама след един бръз коняк у уютна кръчма, дека бичеше сръбско, требваше да се разделиме с юбезните домакини, оти ни чекаше длъг път, а бехме едва у началото на турнето.За сметка на тва обещах, че ше посетим Панаиро авгус месец у тва китно, чепато и стъпило на здрави устои градче. Убава ми е работата, не ви се оплаквам, фалим ви се.

img_0063



До края на седмицата предстоят още 5 представяния на „Май ше ни бъде…“:

„Май ше ни бъде“ при берковчанье

berkovica-2017-01

Обикновено си оставям Берковица за десерт по време на турнетата, оти ем ми е близко, ем съм си като дом там и първо гледам да мине зоро, а после да се разпръчим, ама сега реших оттам да пойдем февруарски. Схемата вече е отработена и действа като швицарски часовник. Се пак ми беше трето гостуванье у библиотека „Йордан Радичков“ към читалище „Иван Вазов“, къде печените моми от екипо винаги си свръшват работата перфектно, без даже да те занимават с кви и да е дреболии, а от тебе само се чека да се наприказваш, да почетеш малко и да размениш некоя блага приказка с читателете. Оно се знае, по стара традиция и БНР Видин у лицето на моите приятеле Краси Каменов и Петя Генова шибнаа едно рамо по организацията и популяризирането на събитеето, така че огин бие.

berkovica-2017-02

Кък обикновено, уютната и просторна зала у библиотеката беше бая плъна с весели и позитивни ора. Разликата от преди беше, че осен познатите ми лица, имаше и доста ора, които не беха идвали никога преди. Беше шарено. И като възраст, и като емоции. Сега, нема кво да ви обяснявам у секи текст за представяне. Винаги импровизирам и плямпам напосоки, после четем неколко откъса, а накраю си приказвам с ората. Последната част ми е юбимата, оти преди тва се чуствам малко или много като лектор.

У Берковица обаче никогиж не се получава така, оти ората са непосредствени и целото представяне си минава под формата на дискусеа, като задлъжителните елементи се вмъкват тук и там, без да праат ситуацеата тромава. Чух неколко много убави отзиви за писанията ми, част от които от ора, дека, преди да се сблъскат с тех, са били скептично и негативно настроени към тематиката им.

berkovica-2017-04

После подписах книги, като доволно си попийвах от армагано на домакинете. Ракия, та дрънка. Нема да си кривим душата, Берковица се превръща у едно от юбимите ми места за представяния, при все че отдавна ми е и сред фаворитите като населено место.

Живот и здраве, със следващата книга мое да преджапам натам още росно-росно след издаваньето, оти отсега немам търпенее. Айде, бегите!


До края на седмицата предстоят още 5 представяния на „Май ше ни бъде…“:

От Кула до Плевен – Торлака на нова северозападна обиколка

8 представяния на „Май ше ни бъде…“ през февруари

maj-she-ni-bade-8grada-fevruari

Иии, Торлака пак тръгва по пътищата! Тая Северозападна България докъде не я мине налево, надесно и по диагонал, нема да мирне. Ама „Май ше ни бъде…“ е голема книга, та си заслужава да види повече народ. Ем е смешна като „Северозападен романь“, ем дава поводи за размисъл като „Автономимята????“, ем развива историята от двете предишни книги по най-интереснио възможен начин. А добрата новина за пуританите е, че тука има най-малко цинизми от целата трилогия. Торлако одъртева ли, помъдрева ли, кво му става не е ясно, ама по-меко е зел да се изразева.
Ето откъде ше мине тоа мъдрец, за да представи третото книжле при февруарската обиколкя:

  • Плевен – 24 февруари, 18:00 часо, Арт център „Плевен“
    За последна спиркя от обиколката Торлако избра Плевен – на границата между Северозападна и Централна България, на ръба на ятовата граница в диалектите, Плевен е град, къде афтуро досега не е представял книжлетата си, така че, плевенчани да се чувстват поканени!

Те тва са осемте февруарски града. Напролет – нови!

 Декемврийски панаири и митарствания в три части III – Северозападо, мой роден дом

mont-2016-12-11

Кога си тръгнах от Шопето, вече не знаех на кой свет съм, а тепръва ми предстоеха четри предстаяния у обласните градове на Северозападо. Прибрах си се у Градо, апнах и полегнах след неколко ракии безвремие. На родна почва се почива добре, така че до вечерта бех чисто нов и напраихме едно вече традиционно представяне на новата книга у Регионалната библиотека у Монтана. Там пак си ми е дом, оти като пишлегар бех протръкал столовете у ньеа. Много си ги обичам тия читални, спокойствието и миризмата им, ей…

mont-2016-12-02
„Май ше ни бъде…“ в Регионална библиотека „Гео Милев“ Монтана, снимки: Регионална библиотека „Гео Милев“

mont-2016-12-13

Кък обикновено беше бая плъно с ора, а и тва си ми е роднио град, нема кък да не се чуствам уютно. Имаше и стари познати, и нови ора, дека никогиж не съм ги видвал, ама усещаньето беше лично и приятно, кък винаги. Смеем да си мислим, че приятното настроение се длъжеше донегде и на цитатите от „Май ше ни бъде…“, оти книгата верно е жизнеутвръждаваща и има голем положителен заряд у ньеа си, така че ми дава енергия кък на мене, така и на слушателете.

mont-2016-12-08

mont-2016-12-06

mont-2016-12-12

Понекогиж предстаянията се получеват по-трудно, що се отнаса до разчупваньето на обстановката и диалого, ама у Монтана такава упаснус нема. Наприказвааме се на воля, посмехме се от сръце и разписах книги с големо удоволствее. После… после… Не е за приказка на кво сме способни с моите стари другарчета, като откинеме капистрата.

vraca-2016-12-02
„Май ше ни бъде…“ в Регионална библиотека „Христо Ботев“ Враца, снимки: Регионална библиотека „Христо Ботев“ Враца

На вторио ден бехме у Враца, на госкье на Регионалната библиотека там. Оно се знаа, и таа годин с организацията ми съдейства добрата ми приятелка Мария Димитрова от „Зов Нюз“. Дамите в Регионална библиотека „Христо Ботев“ се бяха погрижили перфектно за събитеето, братът ми по перо Димитър Цолов – Доктора ме посрещна с щедри северозападни закани и крепка прегръдка, а врачанье пак ме изненадаха приятно. Дори преводачката Деница Райкова беше дошла, нищо че си беше поръчала и прочела „Май ше ни бъде…“ много преди предстаяньето, па даже и ревю за книгата беше написала.

vraca-2016-12-01

vraca-2016-12-04

Скуката пак отсъстваше от залата, забавлевахме се у студената декемврийска вечер, а у пълната зала немаше кък да не се почувстваме задружно. Оно се знаа, четохме, приказвахме си, разписвах книги, пак си приказвахме. Кък си му е редо. Беше повече като неква приятелска раздумка, отколко като официално събитие. Кък и си требе да става, поне според мене.

vidin-2016-12-04
„Май ше ни бъде…“ в Coco Bongo, Видин, снимки: Красимир Каменов, Радио Видин

Чудно що, ама место да се уморявам се повече от тоа двуседмичен маратон без ден почивка, ставаше обратното и на следващио ден у Видин се чуствах като пръвио пич. Оно се знае и тука разчитах на приятелско рамо и оно изпитано. Краси Каменов от Радио „Видин“ ме заведе да гостувам у бар „Coco Bongo“, къде стопанка му е Антоанета Савова – една дива, весела и точна отсегде торлачка от Горни Лом, къде отгоре на сичко и с къпана баница ме нагости.

vidin-2016-12-03 vidin-2016-12-07

Тва представянье беше по-малобройно от обикновено, ама оно си е нормално, се пак вече идеше Коледа, а и се оказа, че деньо е бая заплънен откъде културна програма. Едва ли обаче има значение, оти сичко си мина с много високо настроение, а и видех ора, дека не съм и очаквал, като мою приятел Жоро от „БОЕЦ“ например и макята на пръвио ми почитател къде живее у Китай, Киро, който с откачените ми книги учи тамошните си познати на блъгарски. И книги се надписаха, и се посмехме, така че нема нищо лошо, че се бехме сбрали само къде десетина човека.

the-hub-2016-12-01
„Май ше ни бъде…“ в The Hub, Монтана, снимки: The Hub

За последнио ден си бех остаил черешката на тортата и оно така си и стана. The Hub у Градо. Некой ше кае „Абе, ти шашав ли си да напраиш две представяния у град като Монтана за четири дена?“, ама я ем съм шашав, ем па и не съм толко шашав. Некой мое и да помни, че пръвото ми посещенее у The Hub беше летоска по едно такова жежко време, че даже и у летната ми резиденцеа у Говежда бех изплезил език, ама еле, с кеф приех поканата на моите приятеле Цецо и Камелия (смело мом да ги наречем така) да нги гостувам.

the-hub-2016-12-08

Още тогива останах приятно изненадан от тва, къде праат тия ора за живваньето и у часнус за културата у роднио ми град, така че сега немаше кък да се не изсипем с „Май ше ни бъде…“ у тоа винтидж клуб за културни събитеа от секъв род, дека са спретнали баш на центъро. Самата обстановка предразполага да се изкефиш на такъв тип мероприятеа. А и ората, дека се сбират там, са будни, ама не по оня колхознически начин, дека се разбираше таа дума преди време, а истински – дирещи, мислещи, отворени къде новото и смели да се гмурнат у ньего.

the-hub-2016-12-11

the-hub-2016-12-05

Затва и представяньето не беше баш представянье, а весел разговор с ора, дека сме на що-годе един акъл с тех. Имаше и елементи на четенье, ама они беха колко да засилиме положителната емоцеа. Не усетих кога е отлетело времето. По стара традицеа вечерта завръши с разписванье и по неколко убави приказки с ора, къде знаат кой съм я, а я само подозирам кои са они и с едно обръкано посвещенее и оно за един от най-милите ми северозападни приятеле. Ама он го прие типично по нашенски и я отнесе като куцо пиле – домат.

the-hub-2016-12-09

Равносметката? Нема такава. Две седмици по улиците, едно убаво гостуванье на Борката у Шопето, още едно убаво гостуванье на старшията и майка у Градо. И стотици влънуващи среши с истински ора, къде ти дават слънчеви емоции и ти засвидетелстват, че тва къде праиш, има смисъл. Ква равносметка, да го еба? Чис кеф си е тва и те толко. Айде, че ми се припи. Наздраве!


Ето ги и първите две части от митарстванията:

 

Декемврийски панаири и митарствания в три части II – Панаирджийска работа, кво да праиш?

44-panair-24

А па емоции като тия на Панаиро да сакаш… Отодиме ние с моя верен сподвижник и любезен домакин (спах у тех една седмица; и жена ми не ме издръжа толко, без да дигнеме грандиозен скандал) на пръвата заран на нашио си щанд. Опънааме винило на „Попов мост“ и обсъждаме много разпалено колко е тъпо, че требва да слазаме секи път до входа на НДК-то, та да пушиме. Затва и не слазахме, а къде сме пушили си е наша работа. През тва време гледаме от четвъртио етаж, последнио щанд на Панаиро, кък ви казах, през грамадните джамове къде Витоша. Поне къде местото, къде би требвало да е Витоша, ако смого не я беше скутал като врабче у джеб.

44-panair-02

Доле, поди назе, се види партеро. Вече почват да щъкат пръвите ора. За тех Коледнио панаир на книгата у НДК е празник. А за мене двоен. Само до преди годин-две никога не съм си представял, че ше съм представен на тва место, па и оно със собствено издателство и с цела трилогия. Лично мое си издателство и лично мои си три книги, па нищо че съм на последнио щанд, на последнио етаж. Не, не съм се възгордел, напротив. Смирих се, оти за мене писаньето е истинската ми професеа, а сички тия изгъзеци покрай ньего са важни само, та да се видим с ора, къде по некъв начин съм пипнал с думите си. Нема значение дали съм ги разсмел, ядосал, разревал или променил. Важното е да не съм ги остаил равнодушни. От тва ме е е най стра.

44-panair-06

44-panair-17А вижданье с ора имаше, нищо, че ни беа забутали чък у ъгъло. Още първио ден дойдоа сума ти читатейе. Мернаа се и много сючайно попадали на щандо ни елементи, некои от които се заинтересуваа, зачетоа се и си зеа книги, други па отминаа с пренебрежителен поглед и височайшо високомерие. И камара приятеле, реални и от соц-мрежите, ни обрънаа вниманее за тия седам дена на Панаиро. Не вервам, че ме мислите за ча па толко голем идиот, че да ви давам отчет ден по ден. Явнаа се и обичайно заподозрените образе. Дойде и онова длъгото влашко недоразуменее на природата Христо Блажев, къде е един от малкото светли лъчи у мухлясалата магаза, наречена „блъгарско книгоиздаванье“. Он ми се радва на дивата авантюра да се бием като мътна вода у брег, я па му се радвам, че плеска шамари на закостенелото статукво, ама най си се радваме като седнеме пред чаша и си приказваме за книги. Некво благо е да приказваш с таа магнетична видинска върлина. Верно, я не съм по комплиментите, мое и да сте забелезали.

44-panair-26

 

Едно бабе, нема и метър и педесе, ама спретнато, гримирано, изпънато като струна, ми даде такива наставления, че у обозримо бъдеще ако не станем нобелов лауреат по литература, ше съм си виновен само я. Жената била лингвист или филолог, вече не помним, а и немаше кък да запомним, оти она приказваше по-бръже от организатор на търг и беше сведуща по сичко – от анатомията на плоския чръв до появата на свръхнова. Примерно ми разясни кви афтуре требва да си дирим занапред за издателството си и ми разскости тезата си у детайли, въпреки плахите ми опити да й каем, че за моменто сакам да издавам само и единствено мене си. После ме прати да отнесем бройки от трите си книги у сека една софийска библиотека, а я (вече със сарказъм) й казах, че само да свръши Панаиро, тва ше ми е пръвата работа. Она обаче ярусну се възпротиви и с поглед посочи Борката и Люша (за ньеа след малко) и ми каза да изпратим подчинените си да го свръшат тва веднага. Обещах й. Сарказмо вече не помагаше. Мининкото бабе се едно сакаше да ме омагьоса с поглед и толко си верваше на посланеата, че чък за момент си помислих да не е радикален ислямис. На изпроводяк, след къде 25-минутна лекцеа, ми изстрея още десетина истини за пъто, истината и живото и забегна да ограмотява други. Такива ора са неуморни и истински верват, че са създадени с мисия.

44-panair-12

Дойде и един чичка, къде ми заяви, че ми е голем фен на писанията е и само чека и чека „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ да излезнат целите у интернет, що си бил принтирАл „Северозападен романь“, ама тех не могъл да ги намери. Нема да ви обяснявам колко е демотивиращо за един къв и да е творец да му викат у очите, че са го принтирАли. Се едно да садиш компири и некой да дое да си извади един ред или да си жичкаджия и комшията да те накара да му смениш елинсталацеата за тоа, що дуа. Да, ама я отдавна видех, че нещата у България не са баш като ората и изпроводих човеко по живо, по здраво, даже без и еднъж да го препсувам (осен на акъл, де). Даже ми стана некво приятно. Кък кога некой читател ми се пофали, че е дал коя и да е от книгите ми на сичките си роднини или на целио си вход и они са я арексали. Да четат ората, от тва милионер се не става, ама па и не се мре отглади, кога си съглам.

44-panair-08

Люша беше комшийката по щанд. Голема симпатяга, се ухилена, щрака й пипето, не си тура нищо на сръце,  дръжи на майтап, а и по-важното, и она има чувство за хумор. Щом изкара цла седмица у нашта компания, слуша ни простотиите и даже не сака вредни накраю, праите сметка.

С Борката ме побръкаа с това принтиранье. През целото време ми повтараа да не висим на Панаиро, а просто да дадем свободен достъп на ората у интернет, та да си принтират книгите ми спокойно и те така те. Изкараа ме един вид печалбарин, да им го… Айде мани, че са мои ора. Я па нги не останах длъжен и постоянно нги припомнях, че бабето е казало, че са ми подчинени и требва да носат книги по библиотеките. И така си живеехме между посещенията на щандо, които, между другото, ич не беа нередовни, особено като имаме предвид местоположението му.

 

44-panair-13

Нема да казвам, че парите не са важни, оти ем ше излъжем, ем нема кой да ми поверва. Ама некък остават на втори план, коги подпишеш неколко десетки книги на ден, ден след ден. И на Панаиро не е като на представяне. На представяньето праиш въвеждаща част, пробваш се да се нагодиш къде ситуацеата малко или много, почти несъзнателно, четеш като на лекцеа… Колко и разчупено да се получи, не е като там.

44-panair-21На Панаиро ората идват и си приказват с тебе очи у очи по неколко минути. Моете да пушите по цигара, да отпиете по глътка, да се помайтапите, да те питат за детайли от тва, къде си написал или мислиш да напишеш. И ти моеш да усетиш по-близка връзка с тех. По-спокойно ти е. Представянията си имат едни преимущества, панаирите – други. На представяния съм одил десетки пъти, ама на панаир ми беше за пръв. Затва и мое да е, ама беше много влънуващо да доат толко ора, дека просто да сакат да ме уважат, да си размениме по некоа дума и (или) да отнесат книжлета.

44-panair-20

Нова емоция, нова тръпка, а, не на последно место, и математиката ми излезна добре, макар и на краю да свалихме част от книгите непродадени. Кък се вика „Та да стигне, требва да остане“…


Те ги и другите две части:

 

 

Декемврийски панаири и митарствания в три части I – Пътят към София и понеделнишки бар „Петък“

 

d750_adobergb_dsc_005310_lr_1280_l

Рекох, че у навечерието на поредната обиколка с трилогията по пътищата е време най-после да драснем неколко думи и за предишната авантюра. Що не съм свръшил таа работа досега ли? Първо, що се прибрах на 23-и декември, а по тва време на годината требва да си ебахти кретена, та да седнеш да пишеш за некакви си предстаяния и Панаири на книгата, место да си пиеш пиеньето. И без тва никой нема да ги чете. И второ що или бех бая уморен от двете седмици навам-натам, или ме мръзеше зверски.

После неусетно мина Нова годин и я си викам „айде днеска, айде утре…“, па почнах да пописвам и по новата книга, да уреждаме следващите представяния, да се разпраам с кви ли не други дивотии и времето така и си минаваше у януарско безвремие. Навънка студ, излееш да се понамръзнеш, прибереш се, сипеш си, гледаш снего и некво те обифаща енергичността на рептилия.

Ама кък и да е, не е ми целта ама грам да ви се оправдавам. Кво съм направил, тва е. Те неколко думи за декемврийските пътувания, за кой му е зор кво се случи.

Нищо че знаех, че имам цела седмица на Панаиро на книгата у НДК, къде е голема лудница, я си поставих бая амбициозна задача (кък праим винаги, коги ме фанат гяволете, а они редко ме пущат) и рекох да добавим и предстаяне у Шопето, кък и такива у областните градове на Северозападо. У Градо тамън две, те така, да има. Демек, тринаесе дена плътно.

d750_adobergb_dsc_005293_lr_1280_l

Зарезах жената да се опраа с дечоро и фанах пъто за столицата на единаести декември. Много обичам да пътувам с влак, ама сега бех пошел по работа и ми беше през ую кво обичам и кво – не. Требваше просто да стигнем по-бръже, оти на другио день имахме да натовариме от складо камара книги и да ги закараме до НДК, па да ги разтовариме, да ги качиме до четвъртио етаж и да ги наредиме по лавиците и щандо… Сега, тва са такива хамалски процеси, дека не мислим, че изобщо требва да занимавам некой с тех. Секи е влачил теготило, тръкал си е челото с опакото на ръката и е псувал свето. Важното е, че се опраихме. Разбира се, с верната помуш на мою сподвижник Борислав Атанасов от Антикварна книжарница „Чоко и Боко“, иначе щех да видим на блъа окото.

Таа вечер с ньего и жена му не сме пили, не сме яли, не сме си приказвали глупости и не сме се смели на глас, повервайте ми. Отдадоаме се на медитацеа и гледанье у една точка. Кой е опустошил ублизо две кила рикиа от хладилнико, тва я не мом да се наемем да ви каем, само знам, че се събудихме горе-доле трезвени.

d750_adobergb_dsc_005330_lr_1280_l

Беше странно. Бутам си я като пич една количка, дека я чекахме барем половин час, по рампата и унасам камара книги вътре. НДК-то на културата, кък се ебаваше некой си комик. Борката помага, кво да праи? Пристава ми на акъло човеко, нищо че не е длъжен. Просто ми верва. Тва понекога е бая важно.

Додек да видиш, имахме щанд на Панаира на книгата у НДК. И оно не кой да е щанд. А баш на последнио! На последнио етаж, последнио щанд. The last in line, кък пееше едно време Рони Джеймс Дио. Немаше и кък по друг начин да стане. Регистрирах чисто новото си издателство дни преди крайнио срок за подаване на документи за Панаиро. Процедурите вече беха задвижени и е цело чудо, че изобщо новоизлюпеното ми издателство „Попов мост“ успе да си намери даже и тоа щанд 400. Ама после за щандо, сега малко да видиме кво напраихме на 12-и декември вечерта у @бар „Петък“, ако и да беше ден понеделник.

d750_adobergb_dsc_005321_lr_1280_l

Бар „Петък“ е едно трудно откриваемо, ама за сметка на тва много уютно заведение с бесен персонал и още по-бесни посетители. Разбрани ора, къде ше ти свръшат работа даже и без да ги кандърдисваш, а и ше накарат тебе и читателете ти да се почуствате уютно. Мене поне ми беше уютно, а вервам, че и на останалите диванета, дека беха дошли у онаа не особено студена, ама па за сметка на тва типично по софийски залупила се у сто и педесе нюанса на сиво есенно-зимна вечер.

d750_adobergb_dsc_005315_lr_1280_l

Кък казах обаче, вътре у „Петък“ си беше уютно, та и отгоре. Ем да ти е кеф, ем ич не префърцунено. Ората почнаа да се сбират, некои сакаха да им надпишем предварително книги, оти другио ден си беше работен, а със софийските разстояния и транспорти тва си е проблем, при положение, че моите представяния ич не са от кратките, та поддадох и за пръв път съм връшил таа дейнус „на сухо“. Даже поизнервих останалите приятели на писанията ми, щото представяньето и четеньето на откъси от „Май ше ни бъде…“ почна с къде половин час закъснение, додек се сбереме (почти) сички.

d750_adobergb_dsc_005282_lr_1280_l

d750_adobergb_dsc_005308_lr_1280_l

Вервам, че ше ми простат обаче, що ми се виде, че сички се забавлеваха истински на дивотиите ми. А после имах и още да подписвам, па и да си поприказвам с ора, дека много ценим, въпреки че повечето от тех не познавах лично от преди, а за съществуваньето на некои и не подозирах. Откарааме бая време у раздумки и надиганье я на чашата, я на химикало. Софийските ми представяния традиционно се получеват добре, тва не напраи никво изключение. Нема да улатам у подробности, само ше каем, че пожелавам на секи афтур да преживева подобни емоции по-често.

d750_adobergb_dsc_005331_lr_1280_l


Те тва се случи после:

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑